Малката брошура стана причина да организират една от първите си акции. Албер я бе намерил в джоба на палтото си, без да знае как се е озовала там. Авторът призоваваше читателите да размножават правилата и да ги разпространяват. Точно това направиха и те.
Виан отпечата няколко дузини екземпляра с индиго, Мари също. Дойде време да ги разпространят из Париж и мъжете настояха да се заемат сами — било твърде опасно за жени. Ала Виан, Мари и Клотилд категорично им заявиха, че и те ще носят същия риск. И така, всеки взе по няколко екземпляра, отпечатани на три страници, за да ги разпространи по пътя към къщи. Оставяха ги в автобуса или на пейка в парка, пъхаха ги в пощенски кутии или просто ги изпускаха в препълненото метро. Дори във вагона да имаше немец, беше относително безопасно, защото можеха лесно да изчезнат в навалицата.
Парижани бяха длъжни периодично да се явяват в кметството на своя район, за да получат купони за храна. Понеже всеки се записваше с името и адреса си, окупаторите имаха възможност да упражняват непрекъснат надзор върху населението. Нелегалните не получаваха купони за храна и зависеха от помощта на други хора. Но и който си вземаше купоните редовно, трудно намираше какво да купи. Парижани се редяха на дълги опашки, за да задоволят основните си потребности — това им стана нелюбим навик. Понякога Виан отиваше на пазара в шест сутринта и установяваше, че са останали само няколко смачкани картофа или ябълки.
— Не би било зле да имаме свой човек в кметството. Той ще ни издаде купони на измислени имена — сподели идеята си тя. — Такъв служител би могъл и да издава фалшиви документи.
— Така ще снабдим с нова идентичност лица, търсени от полицията.
— В момента това е непосилна задача за нас — предупреди Албер. — Да бъдем предпазливи. Рискът е твърде голям.
Тридесет и пет
Виан успя да си намери място за сядане в претъпкания влак и се зарадва. След поражението влаковете бяха нередовни, спираха насред полето, оставаха с часове на някоя гара или най-неочаквано тръгваха по обиколен път. В тези времена пътуването наистина не беше удоволствие. Особено сега, през зимата. Вагоните не бяха отоплени, само топлината на многото тела правеше положението що-годе поносимо. Виан обаче бе готова да преодолее всяко препятствие, за да отиде при сина си. Беноа беше на година и половина, не го бе виждала от месеци и копнежът я разкъсваше.
Маноск попадаше в неокупираната зона на Франция. След сключеното през юни 1940 година примирие страната беше разделена. Северът беше под германско военно управление, на юг управляваше маршал Петен. Консервативното му правителство пропагандираше национална революция. Седалището му се намираше във Виши. Като най-голям град в неокупираната зона Лион се бе предложил за столица, но правителството се съмняваше в лоялността на лионското население. Много хора обявяваха неокупираната зона за „свободна“ — все пак там не управляваше чужда сила. Петен обаче бе установил строг режим и работеше в тясно сътрудничество с германците.
Преди влакът да премине демаркационната линия между окупираната и неокупираната зона, подлагаха пътниците на строга проверка. Всички се уплашиха сериозно, когато немски войници, придружени от френски полицаи, тръгнаха да обикалят влака. Проверяваха внимателно, изискваха документи и пропуски, сметнеха ли някого за подозрителен, претърсваха и багажа му. Пътуването между окупираната и неокупираната зона беше възможно само в изключителни случаи. За да получи пропуск, Виан прекара часове и дни в разни служби. Навсякъде представяше акта за раждането на Беноа и снимки. Позволиха й да замине едва след като доказа, че Беноа й е роден син.
Някъде назад настана бъркотия. Виан стана свидетел как с удари и ритници изхвърлиха от влака възрастен мъж. Той изобщо не направи опит да се съпротивлява. Нямаше никакъв шанс срещу полицаите, насочили към него оръжие. След малко Виан видя мъжа да минава под прозореца с вързани на гърба ръце. Стисна устни толкова силно, че вкуси кръв. Как мразеше тази гледка! Французи да тормозят и арестуват други французи. Огледа се внимателно, за да разбере как реагират спътниците й, но всички бяха свели поглед. Никой не искаше да бъде следващият.
Виан също седеше външно неподвижна. Не биваше да бие на очи, защото носеше под роклята си два екземпляра от забранен вестник. Уводната статия бе написана от Албер с псевдоним Франсоа. Той призоваваше всички французи да се включат в съпротивата и даваше точни указания какво да предприемат. Противниците на Хитлер да се срещат в жилищата си със съмишленици и да изберат най-добрия за водач. Отделни групи да се обединяват, да събират информация и да чакат заповед за въстание.