Виан знаеше статията наизуст, все пак тя я бе преписала на машина. Знаеше наизуст и адреса в Ексан-Прованс, където щеше да предаде вестниците. Беше опасно да ги пратят по пощата. И без това до септември изпращането на поща между двете зони бе изцяло забранено, а сега се разрешаваха само предварително напечатани формуляри. Виан усети как под мишниците й се събира студена пот. Надяваше се полицаите да са заети с подозрителните и влакът да продължи. После обаче ги видя да се връщат и отново да се качват във вагона. Внезапно я обзе страх. Зашитата под роклята й хартия правеше плата твърд и опънат. Тя бе облякла отгоре дълъг жакет, ала не беше сигурна как изглежда. Прозорлив наблюдател би могъл да забележи, че нещо не е наред.
— Документите ви?
Виан извади от чантата си паспорта и пропуска и ги подаде на полицая — съвсем млад мъж, най-много двадесет и пет годишен. Дори успя да му се усмихне кокетно.
— Кой е вашият багаж?
Тя посочи пътната чанта, сложена в мрежата за багаж над главата й.
— Отворете чантата.
Виан се надигна сковано и свали чантата. „Моля те, дано не види нищо“, помисли си тя. Хартията драскаше голата й кожа, чу шумолене. Покашля се, за да прикрие шума, и отвори чантата.
— Цел на пътуването?
Най-отгоре лежеше плюшено мече. Не за прикритие — просто го бе купила за Беноа. Мъжът го извади от чантата.
— Отивам да видя сина си.
— Син ли имате? — Полицаят разрови дрехите й, издърпа презрамка на сутиен, почервеня и натъпка всичко обратно. — Как така отивате да го видите?
— Той живее в провинцията.
Младият полицай прегледа внимателно документите й.
— Тук не пише, че сте омъжена.
— Защото не съм омъжена — отговори с твърд глас Виан.
— Ах, ето какво било! Защо синът ви не живее при вас?
— Трябва да работя. Той е още съвсем малък.
— Ако бяхте омъжена, щяхте да се грижите за сина си. Жените не бива да работят.
Виан го прониза с поглед.
— А кой ще работи в заводите, кой ще обслужва машините? Мъжете са на бойното поле или в плен.
Каза го съвсем учтиво, макар да трепереше от гняв.
Очевидно бе налучкала правилната стратегия. Младият полицай извърна поглед и й върна паспорта и пропуска. После се обърна към мъжа насреща й.
— Документите! — заповяда рязко.
Виан въздъхна облекчено и побърза да си прибере багажа. Усети миризма на пот от роклята си. Бе отишла твърде далеч. Беше позволила гневът да я води. Този полицай беше млад и неопитен, тя използва правилната стратегия, но нещата можеха и да се объркат. Следващия път са налагаше да прояви повече сдържаност.
Най-сетне всички пътници минаха през проверка. Влакът продължи, но много скоро спря в открито поле. Виан гореше от нетърпение. Стана и се протегна. Тялото й бе сковано от дългото седене и от студа, раменете я боляха. Би дала всичко за една гореща баня.
За да отклони вниманието си, тя разтвори книгата, която си носеше, и се натъкна на снимка на Беноа, скрита между страниците. Познаваше всяка подробност, въпреки това я гледа дълго. Защо правеше всичко това? Защо отиваше при сина си и носеше нелегални вестници? Ако я арестуват, няма да го види никога вече. Това не беше ли безотговорно?
„Много от нас ще бъдат застреляни и най-вероятно всички ще отидем в затвора“ — каза й наскоро Албер.
Тя осъзнаваше опасността. Да хвърлиш позив в пощенска кутия или да броиш немски войници и камиони, спрели пред „Мулен Руж“ бяха по-скоро безобидни провинения. Макар че и за такива пращаха в затвора. След като преди три месеца, на 21 август 1941 година, французин застреля немски морски офицер на метростанция, немците се заканиха да си отмъстят. Започнаха да подбират произволно заложници от затворите и да ги разстрелват. Оттогава всички бяха наясно, че и най-дребната простъпка може да бъде наказана със смърт. А през последния месец Виан бе укрила в дома си свален английски парашутист, докато му издадат нови документи и го изпратят да се върне в Англия през Нормандия.
Както обикновено се срещнаха в дома на Клотилд и насядаха около голямата маса за хранене. Картите бяха раздадени, над камината за прикритие висеше портретът на маршала.
Клотилд бе обучила Лулу да го лае по команда и се радваше като хлапачка на хрумването си.