Първите букинисти тъкмо отваряха боядисаните в зелено сандъчета и излагаха книгите си. Докато живеех в Париж, редовно откривах тук стари гравюри, плакати, книги за изкуство и други ценни издания. Купувах ги след продължителни пазарлъци. На петдесет метра пред нас видях щанда на стария мосю Фландел и дъхът ми спря. Често си бях бъбрила с него и той знаеше, че следвам история на изкуството.
— Ah, voila la petite mademoiselle Renard — поздравяваше ме винаги, размахвайки дългите си ръце. — Ето я и малката мадмоазел Ренар. Знаете ли, днес имам за вас нещо много специално.
Ускорих крачка, зарадвана, че ще го видя отново. За мое разочарование зад книгите седеше непознат човек. Заобиколих щанда и видях името, изписано в жълто с дребни букви: Е. Фландел, букинист. Порових из изложените книги, извадих от етажерката няколко, обвити в найлон. Обърнах се към продавача и се запитах дали познава стария мосю Фландел.
— Vous cherchez? — попита ме той. — Какво желаете?
Поклатих глава, после обаче открих старо издание на романа „Безкраен празник“ от Хемингуей и го купих. Заради Хемингуей, който бе живял близо до нашия хотел, и заради мосю Фландел.
Долу, на реката, бяха вързани лодки за живеене и излетни параходчета. Събрали глави, по водата се плъзгаха два лебеда. От другата страна иззад зелените корони на дърветата се подаваха поцинковани покриви, сияещи под предобедното слънце.
— Спри за малко — помоли Жан-Луи. — Толкова пъти съм гледал тази сцена в старите филми, сега искам да разбера как се чувства човек.
Обърна се към мен и ме целуна. Жан-Луи целуваше добре, устните му бяха меки, понякога нежно засмукваше долната ми устна и моментално ме възбуждаше. Въпреки това в този момент си спомних целувката на Жюлиен под леещия се дъжд. Обзеха ме угризения и когато продължихме, улових ръката на Жан-Луи.
„Пон дез Ар“ се оказа голямо разочарование, поне за мен. Мостът се губеше под хиляди катинарчета. Накичени даже по стълбовете с фенери, те ми заприличаха на ракови образувания. Шперплат покриваше отделни части от моста и това допълнително го загрозяваше.
— Парчета от парапета са паднали във водата, защото са натежали от катинарите — обясни Жан-Луи. Разбираше от тези неща: като инженер работеше в отдела за мостове и шлюзове в градската управа на Сет.
— Да не би всички катинарчета да са във водата? — Наведох се над парапета. Жан-Луи ме прегърна и ме дръпна назад.
— Не искам да паднеш — пошепна в ухото ми. — Сега и ние ще сложим катинарче.
Очевидно чули ключовата дума, уличните търговци ни наобиколиха и започнаха да предлагат катинарчета — всичките еднакви, по пет евро. Жан-Луи ги прогони и извади от джоба си друго.
— Няма да платя пет евро, след като в „Мосю Бриколаж“ струва две — и той размаха катинарчето си пред лицата на търговците.
Навярно по-лесно щях да се примиря с ритуала, ако бях дала малко пари на някой уличен търговец. Незнайно защо се почувствах неловко. Романтиката отлетя.
— Даже съм написал имената ни върху катинарчето, виждаш ли?
Кимнах.
— Според мен това е доста странно схващане за любовта — изказах съмненията си. — Човек заключва любовта си и хвърля ключа. При това загрозява един от най-хубавите мостове на Париж. Да не говорим за околната среда.
— Я стига. Престани винаги да морализаторстваш. Това е просто жест, правят го влюбените.
Кимнах отново. Жан-Луи се протегна, за да достигне празно място от железния парапет и да закрепи катинарчето.
Облегнах гръб на парапета. През цялото време хвърлях погледи насреща, към Училището за изящни изкуства — фасадата му изглеждаше съвсем близо. Ако бях сама, сигурно щях да отида там и да обиколя добре познатите ми зали и коридори. Представих си фоайето с високи тавани, богато украсени с орнаменти. Главното стълбище, обградено от мраморни колони, водеше към три огромни прозореца, през които се виждаше голямата зала. Най-горната част на сводестия таван, изрисуван с фрески, беше стъклена, за да влиза светлина в ателието. По стените висяха портрети на бивши ученици в разкошни златни рамки.
Освен таваните много харесвах и вратите. С необичайна форма, по-широки от нормалните, а дебелите, богато украсени рамки ги правеха да изглеждат още по-големи. Кой знае, може би професор Парафен все още беше в своя кабинет? Радостта ми отстъпи място на отрезвяването.
Какво ще му кажа, ако го срещна? Как ще му обясня, че не отговарях на писмата му? Защо не се връщате в Париж? Вие сте една от най-добрите ми студентки.
Дори не реагирах на приятелските, загрижени въпроси. Какво можех да му кажа?