— Не съм виновна, че кучето ми не го харесва, нали, миличък Лулу?
Албер изглеждаше много загрижен.
— Налага се да скрием един човек, още утре. Немците са по петите му. Трябва да изчезне за няколко дни, докато му изготвят нови документи.
Никой от групата не знаеше с какви хора се среща Албер и откъде черпи информация. Не му задаваха излишни въпроси, защото бяха наясно, че той е отговорен за безопасността им и няма да каже нищо.
— Касае се за англичанин, свален близо до Руан.
— Аз ще го направя — заяви Виан, без да се замисли. „Възможно е и Дейвид да се нуждае от помощ“, каза си тя.
На следващата сутрин, веднага след края на забраната за излизане, на вратата й се почука. Албер доведе непознат мъж и веднага си отиде. Предишната вечер й бе обяснил какви мерки за безопасност е длъжна да спазва.
Англичанинът се представи като Уолтър. Без фамилия. Сигурно използваше фалшиво име. Изглеждаше безкрайно уморен. Свали си якето и Виан видя превръзката на рамото и ключицата му. Мъжът се опита да издърпа ръкава и простена.
Виан го настани в леглото си и той моментално заспа от изтощение.
Едва на следващия ден си възстанови силите и двамата си поговориха. Разказа й как скочил с парашут и при падането си наранил рамото. Затова пропуснал срещата с френската си връзка. Бил радист, изпратили го да предаде нови кодове. Виан потрепери. Радистите попадаха в лапите на Гестапо най-много след три месеца и никой не оцеляваше. Прихващаха радиостанциите, арестуваха радистите и помощниците им. Тяхната работа беше най-опасната в цялата съпротива.
Виан даде на англичанина бръснача на Дейвид и една от ризите му и сподели с него малкото, което бе купила с купони. Забрани му да ходи напред-назад, да вдига шум и да излиза от къщата. Уолтър й беше благодарен, още повече, че тя говореше английски.
— Мъжът ми е англичанин — каза му тя на втората вечер, когато се опита да я целуне.
Сутринта го отведе до мястото за срещата на гробището „Монмартър“. Оттам щяха да го поемат други хора, добре запознати с нелегалните пътища към свободната зона. Виан си тръгна към къщи с треперещи колене, толкова силно беше облекчението й след преживяната опасност. Въпреки това знаеше, че пак ще го направи. Заради Дейвид.
Влакът потегли с тласък. Книгата в скута й падна на пода. Виан я вдигна и се увери, че снимката на Беноа си е на мястото. После отново потъна в мисли.
Какво я очаква занапред? Дали е готова да извърши атентат? Има ли сили да приеме, че нейните действия и акциите на групата й ще струват живота на други хора? Невинни хора, случайно попаднали на неподходящо място. Може би и те ще са срещу Хитлер? Какво ще кажат хората във влака, ако разберат с какво се занимава тя? В групите от Съпротивата се надигаха все повече гласове, които твърдяха, че вече не е достатъчно само да печатат позиви и вестници и да крият нелегални. Искаха да се бият с оръжие в ръка. Искаха да убиват немци, да взривяват мостове, да спират влакове, да извършват атентати.
Ако един ден Беноа я попита защо прави всички тези неща и откъде взема сили, какво ще му отговори? Не бе в състояние да обясни откъде черпи смелост да участва в смъртно опасни акции. Права ли беше да се излага на опасност и да лиши Беноа от майка? Още с влизането си в нелегалната група бе убедена, че постъпва правилно. Не би могла да спре. Ако в самото начало Албер я бе попитал дали ще пренася тайно фалшиви документи в свободната зона, сигурно щеше да откаже с ужас. Тя растеше заедно със задачите си. Постепенно свикваше с опасността. Нали някой трябваше да се опълчи срещу окупаторите! Защо да не е тя?
Преди няколко месеца Клотилд се бе оттеглила от групата, защото беше възникнала опасност да я разкрият. Успя да започне работа в „Лутеция“ като перачка. Доставяше имена, веднъж даже им съобщи мястото и часа на наказателна акция. После се появиха признаци, че я следят, и тя замина при семейството си в Бретан, докато нещата се позабравят. Оттогава другите членове на групата се срещаха при комуниста Мишел, който живееше при майка си. Възрастната жена беше наясно с какво се занимава синът й и не възразяваше. Немците бяха застреляли мъжа й.
Най-сетне влакът спря на гарата в Маноск. Виан с мъка си проби път до вратата. Бързаше да прегърне Беноа.
В Маноск, в компанията на сина си, тя успя да забрави за малко войната. Момчето се бе закръглило и пораснало. Вече ходеше. Виан не се насищаше да го гледа как тича на силните си крачета и се хвърля в разтворените й ръце. За съжаление беше твърде студено, за да остават по-дълго навън, и се налагаше да прекарват дните в тясната къща. Често играеха заедно с Агнес и Клер. Агнес бе спряла да кърми и Виан можеше отново да храни Беноа. Тази седмица със сина й беше най-прекрасната в живота й.