Беноа все повече заприличваше на Дейвид. Толкова му приличаше, че Виан изпитваше болка да го гледа. Повече от година нямаше вест от любимия си. Не знаеше какво означава това. Добре ли беше Дейвид? Къде се намираше? Възможно ли бе да е във Франция, подобно на много други англичани? Той познаваше страната и говореше френски. А може би вече не беше между живите?
През следващите месеци Виан често пътуваше като куриер на Съпротивата. Отиваше на юг и при всяка възможност посещаваше сина си. Скоро започна да използва нелегални пътеки за преминаване на границата — така беше по-сигурно.
При всяка нова среща с Беноа неизбежно си мислеше, че може да е за последен път. Естествено, не каза на Агнес, че работи за Съпротивата, но една вечер Агнес й съобщи колко много млади мъже се криели по горите, защото отказвали да заминат на работа в Германия. Непроходимите, обрасли с бодливи храсталаци местности в южните части на страната, известни като Маки, дадоха името си на голямото партизанско движение.
— Разбирам ги. По-добре да се скрият в планината, отколкото да се трепят до смърт в Германия — заключи Виан.
Повече не обсъждаха темата. Разбираха се и без думи.
Тридесет и шест
През 1942 година в института се появи млад, тъмнокос фотограф. Бе получил поръчка да направи снимки, които да влязат в книга за френските учени. Казваше се Робер Доасно. С каскет, широк панталон от груб плат и вечната цигара между пръстите той приличаше по-скоро на работник или на ветеран от Испанската гражданска война. Беше завършил литография и гравюра и до преди три години бе работил като професионален фотограф за фирмата „Рено“. След като го изхвърлили оттам заради ненадеждност, той се скиташе с фотоапарата си из института и фотографираше учените в бели престилки по време на работа. Заедно с това запечата много моменти от ежедневието на Ботаническата градина: щракаше малки момчета, които се биеха със снежни топки пред оранжериите; увековечи и мъртвия ягуар, докато го откарваха с дървена количка в лабораторията, за да го препарират. Снима няколко пъти и Виан, обикновено изправена пред високите етажерки на европейския хербарий.
Виан го хареса от самото начало и даже тайно се питаше дали пък не е малко влюбена в него. Пристигайки в института с фотоапарата си, той беше винаги гладен и понякога тя му даваше половината си обяд.
После арестуваха Албер. Една сутрин през октомври 1942 година дойде Гестапо и го отведе. Той тръгна с тях, без да се съпротивлява. Знаеше, че е безсмислено. Сбогува се с Виан с последен дълъг поглед.
— Поздрави жена ми. И не отлагай пътуването си.
Виан знаеше какво означава това. Налагаше се веднага да се махне от Париж. Освен това щеше да заеме мястото на Албер в организацията. Така нишките на комуникацията нямаше да прекъснат. Щом гестаповците си отидоха, тя изтича в хербария. Бързо, третия коридор вдясно. Преброи дванадесетия кашон хоризонтално и четвъртия от горе на долу. Отвори капака и извади лист с имена и адреси, както и снопче банкноти. Огледа се — наоколо нямаше никой. Бързо скри листа в деколтето си. При връщането си в кабинета узна, че са арестували и Мишел, и Максим.
Виан се качи на автобуса, за да се прибере вкъщи. На всяка спирка я обхващаше страх. Кой се качва? Дали онзи не е гестаповец, дошъл да я арестува? Влезе в пасаж „Котен“ и седна в едно кафене, за да наблюдава входа на къщата си. Мина съседката й, тя я спря и я попита дали някой не е идвал при нея. Съседката каза „не“, Виан събра цялата си смелост и отиде в жилището си. Успокояваше се е мисълта, че ако са я подозирали, щяха да я арестуват заедно с останалите в Ботаническия институт. Навярно разполагаше само с няколко часа, докато гестаповците узнаят името й.
Набързо събра най-необходимото в пътна чанта. Малко дрехи, пари. Нави на рула картините на Дейвид, първо „След бала“, и ги върза здраво. Сгъна внимателно малка скица с въглен и я сложи в чантата си заедно със снимката на Беноа. Сърцето не й позволи да се раздели с тези скъпи неща, въпреки че нарушаваше конспиративните правила. Тъкмо се канеше да напусне жилището, на вратата се почука. Сърцето й се качи в гърлото. Отвори. На прага стоеше непознат. Връчи й плик с думите:
— Поздрави от фотографа.
Вдигна ръка към шапката си и си отиде.
Виан отвори плика и намери вътре фалшив паспорт на името Сюзан Котен. Притисна го до гърдите си, благодарна на Доасно за помощта. Изгори истинския си паспорт в печката и отиде в жилището на Клотилд. При напускането на града приятелката й бе оставила ключ. Смяташе да скрие картините и да нощува там. Стигна необезпокоявана до улица „Муфтар“, дори отзивчив немски войник й помогна да свали навитите картини от препълнения автобус. Влезе в жилището на Клотилд и даде воля на сълзите си.