На следващата сутрин Сюзан Котен взе първия влак. Не знаеше доколко е застрашена и дали полицията знае за Беноа. Въпреки това не посмя да отиде в Маноск и да го изложи на опасност — и Агнес, разбира се. С новото си име се чувстваше горе-долу сигурна. На гарата я заговори немски офицер. Виан се вцепени от страх, но се оказа, че той просто иска да й предложи цигара. Тя отказа хладно. Не би приела нищо от немец. Ожесточението й нарасна, като видя френски носачи да мъкнат куфарите и сандъците на германски офицер. Сигурно ги бе напълнил с вино, колбаси и копринено бельо и ги изпращаше в Германия.
В Юзес имаше група, принадлежаща към Rѐseau d’ѐvasion — мрежата, която организираше бягства. Задачата й беше да извежда от страната чужденци, на първо място простреляни английски парашутисти. Дотогава Албер поддържаше връзка с членовете на групата, сега Виан пое тази задача. Освен групите за организирано извеждане от страната, имаше и мрежи за набавяне на информация, и активисти, които се биеха с оръжие в ръка.
Междувременно Виан се беше научила да се придвижва незабелязано и да не буди подозрение. Още на следващата сутрин седна в едно кафене в Юзес, където обикновено ставаха срещите. Намираше се край обградено с ниска стена изкуствено езерце — някога водите му задвижваха мелница. Наоколо се издигаха високи платани, короните им бяха подрязани като зарове за игра. По дърветата вече нямаше листа, ала слънцето грееше силно. Беше й топло и си поръча лимонада. Обстановката беше съвсем мирна, хора седяха около езерцето, пушеха и си размериха новини. Мина свещеникът и кимна любезно на всички. Не, това не беше мир. Много хора се страхуваха за съдбата на близките си.
Появи се млад мъж, още почти момче, с груб панталон и мръсни ръце. Огледа се търсещо, обиколи площада, спря пред кладенеца и си погледна часовника. Виан стана и отиде при него.
— Франсоа няма да дойде. Аз идвам вместо него.
Франсоа беше Албер.
Момъкът я изгледа недоверчиво.
— Къде е Франсоа?
— Арестуваха го — отвърна тихо Виан и едва потисна напора да заплаче.
В жилището на Клотилд беше плакала за Албер и за другите. Не бе в състояние да им помогне, затова трябваше да продължи дейността на групата. От днес нататък щеше да извежда от страната мъже и жени, заплашени от опасност.
— Аз съм Борис — представи се младежът.
Отведе я в една ферма извън града. Щеше да живее там.
Виан започна да обикаля околността с колело. Скоро с Борис станаха добри приятели. Неговата задача беше да осъществява връзка между помощниците в бягствата и хората, които трябваше възможно най-бързо да стигнат до границата. Беше едва на седемнадесет, родителите му отглеждаха добитък, той работеше редом с тях и ръцете му постоянно бяха черни.
През следващите седмици Виан често организираше „излети“ с поредния си „любовник“ и го отвеждаше до сигурно място на испанската граница, откъдето той напускаше страната. Всеки път си избираше ново прикритие: светска дамичка от Париж, зажадняла за любов, готова да флиртува дори с германци, или жена от провинцията в проста рокля и с груби обувки на краката.
При първия „излет“ с доста стар за нея мъж, който щеше да играе ролята на неин любовник, Виан беше притеснена, страхуваше се да не обърка пътя, но всичко мина благополучно. Отидоха с колелата до Сере, малък град в подножието на Пиренеите, недалеч от Средиземно море. Намериха търсения хамбар, където Виан предаде мъжа на следващата свръзка. Оставаше й да измине почти триста километра. За да отиде дотам и да се върне й беше необходима около седмица. Прибра се изтощена до смърт и спа два дни. Борис я подигра за слабостта й.
Виан се запозна и с други членове на мрежата, сред тях и две жени, които й станаха особено скъпи. И двете бяха много активни, мразеха нацистите също като нея и се забавляваха, сякаш дните им бяха преброени. Не й съобщиха истинските си имена. Останаха си с псевдонимите — Лоти и Мариан.
През ноември 1942 година съюзниците дебаркираха в Северна Африка, армията на Виши, командвана от адмирал Дарлан, капитулира. Германски и италиански войски окупираха свободната зона на Франция. В Юзес заповядваха германците, в Маноск — италианците. Репресиите от страна на германците зачестиха. Последните убежища за евреи и други преследвани затвориха врати, някои се превърнаха в смъртоносни капани. Веднъж Виан видя със собствените си очи как натовариха на камиони десетки нещастници, главно жени и деца, и ги откараха незнайно къде. Навярно ги бяха довели от лагерите за интернирани в околността. Тя не откъсваше поглед от лицата им. Държеше да запомни всяка подробност — това беше нейният начин да покаже солидарност. Удаде й се да пъхне парче хляб в ръцете на една жена.