В края на януари 1943 година взривиха пристанищния квартал на Марсилия. В Южна Франция гъмжеше от гестаповци. Населението се ожесточи. Сблъсъците между съпротивата и колаборационистите се изостриха.
От няколко седмици Виан беше в града. Борис й съобщи, че някаква жена пита за Виан Ренар и вече трети ден седи в кафенето на пазара. В главата на младата жена мигом гръмнаха тревожни камбани. Сигурно полицията е попаднала по следите й! Не, тук единствен Борис знаеше истинското й име. За всички други беше Сюзан.
— Как изглежда?
— Доста възрастна. Нищо чудно да е майка ти.
Виан се изненада. Майка й? Откъде би могла да знае…
— Ще отида — реши тя. — Навярно наистина е мама.
Борис я погледна въпросително, но тя не му каза нищо повече.
Отиде в Юзес и огледа терасата на кафенето от сигурно разстояние. Веднага позна майка си. Седеше под чинарите и се оглеждаше неспокойно.
Виан притисна ръце върху устата си, за да не изпищи.
Клотилд изглеждаше много остаряла, но още преди тази мисъл да се оформи в главата й, Виан разбра колко е безсмислена. И тя беше остаряла. За последен път бе видяла майка си като седемнадесетгодишно момиче. Сега беше тридесетгодишна жена.
Прекоси бавно площада и изчака майка й да я забележи. Даде й знак да я последва незабелязано. Клотилд притисна ръка върху устата си — точно както бе направила и Виан преди малко. След минута двете се скриха зад една къща и се прегърнаха силно.
— Как ме откри, мамо? — попита през сълзи Виан.
Клотилд заговори трескаво:
— Майката на Шарло дойде при мен. Видяла те в Алес и веднага дойде да ми каже. С татко ти те търсим от седмици във всички села от околността.
— Постъпили сте непредпазливо — пошепна Виан, — но и аз бих направила същото.
Майка й я погледна.
— Ти си с онези, нали? Затова не дойде да ни видиш.
— Не искам да ви се случи нещо лошо.
Вярно беше. Почти всеки ден Виан се бореше с желанието си да отиде в Сен Флоран, но не смееше. Беше твърде опасно.
— Ела си вкъщи — помоли Клотилд. — Баща ти иска да те види. Той не се чувства много добре.
След седмица Виан се качи на колелото и измина четиридесетте километра до Сен Флоран със съзнанието, че нарушава всички правила за безопасност. Копнежът й да види семейството и родния дом се бе оказал по-силен. Спусна се по селската улица на здрачаване. На минаване покрай площадката за петанк чу добре познатите гласове на играчите и тихите удари на топчетата върху изравнения пясък. Слезе от колелото пред къщата на родителите си. Сърцето й биеше лудо. Отвори вратата към магазина и насреща й повя вдъхваната хиляди пъти миризма на сапун, мента и стотици други билки. Спря и пое дълбоко дъх.
Вратата в края на коридора към жилищните помещения се отвори. Появиха се родителите й.
— Не вярвах, че ще те видя още веднъж — промълви баща й със задавен от сълзи глас и я прегърна.
Седнаха един до друг на дивана с покривка на цветя и започнаха да си разказват какво се е случило през последните години. Виан веднага разбра, че Арно не е добре. Лицето му беше сиво, дишаше тежко.
— Сърцето — обясни Клотилд.
Виан видя на стената срещу дивана лист от своя стар хербарий с цветове и плодове на черница и избухна в сълзи.
— Намерих го в стаята ти. Само това бе останало невредимо. Нямаме нищо друго от теб — рече Клотилд и взе ръцете й.
— Толкова години… — пошепна баща й.
В дневната влезе непозната жена.
— Това е Одил, жената на Жак — представи я Клотилд.
Одил произхождаше от Андюз. Беше красива жена, но тревогата за мъжа й я бе състарила.
— Брат ти Жак е пленник в Германия. Последното писмо пристигна преди повече от шест месеца — разказа тихо майка й. Двамата имаха син на име Матийо.
Виан пое дълбоко дъх и призна:
— И аз имам син. Казва се Беноа и скоро ще стане на четири години. Баща му е англичанин. Не съм го виждала от септември 1939 година. Дори не знае, че има син…
Родителите й я отрупаха с въпроси. Почувства се длъжна да им разкаже всичко: къде е Беноа, как се е запознала с Дейвид… През цялото време поглеждаше към баща си. Той изобщо не й се сърдеше, просто беше щастлив, че едно от децата му се е завърнало. Виан се питаше дали да разкрие, че с Дейвид не са женени, но предпочете да премълчи. Можеше да го направи и по-късно. Защо да тревожи родителите си с такава новина? Тъкмо се бяха намерили отново…