— Как е Кристоф? — попита тя.
Другият й брат беше в Северна Африка. А братовчед й Огюст се бе записал доброволец и се биеше на страната на германците във френски полк в Русия.
Как да наваксат дългогодишната раздяла за няколко часа? Много по-важно беше да възстановят старото чувство за взаимна принадлежност и да се прегърнат. Не споменаха дейността на Виан, макар всички да бяха наясно. Единствено по погледите на баща си младата жена разбра, че той се гордее с нея.
Стана късно. Виан пожела да обиколи къщата и магазина. Арно и Клотилд бяха разширили търговията. Сега продаваха и цигари, бяха открили и пощенско гише. „Добро място за дискретно предаване на информация“, помисли си Виан. Мина през всички помещения, качи се в някогашната си детска стая — сега там спеше малкият Матийо. Тя чу как момчето въздъхна насън и сърцето й се сви от болка. Внимателно затвори вратата зад себе си.
— Доведи Беноа при нас — помоли я майка й, докато оправяше легло в стаята на брат й. — Ние ще се грижим за него. Той е от нашето семейство.
Виан поклати глава.
— Не, мамо. Прекалено опасно е. И за вас, но главно за него. Там, където е сега, никой не знае за мен. Така е по-добре.
Прегърна силно майка си и й пожела лека нощ.
— Утре ще си тръгна преди изгрев-слънце, но ще дойда пак. При първа възможност. Няма да допусна пак толкова дълга раздяла.
На следващата сутрин Виан слезе тихичко по стълбата и завари родителите си да я чакат на масата в кухнята. Клотилд бе сварила кафе, Арно й бе приготвил сандвичи и твърдо сварени яйца. Този мил жест я трогна до сълзи.
Тридесет и седем
Междувременно дойде пролетта. Дърветата се разлистваха, сочна зеленина покриваше хълмовете, рапицата вече цъфтеше. Виан за пореден път получи поръчение да отведе един английски войник до испанската граница. Беше уговорено да го чака на кръстовище сред гората с два велосипеда и храна за четири дни.
Тя отиде на срещата късно следобед. Чака цели два часа, но никой не мина по пътя. Непознатият закъсняваше и тя започна да се притеснява. Какво се бе случило? Да не са го арестували? Ами ако е издал мястото на срещата и местната милиция е вече на път? „Още десет минути и си тръгвам“, реши тя. След малко забеляза човек да се изкачва по хълма. Скри се зад дърветата и изчака мъжът да даде уговорения знак: да засвири рефрена на „Акордеониста“. Виан присви очи, за да вижда по-добре. Ако не започне да подсвирква, ще се скрие в гората и ще го остави да мине. Приличаше ли на англичанин? Или поне на войник? Влачеше си единия крак. Сигурно се е наранил при скачането с парашут. Дали е той? Защо не подсвирква, вече почти е стигнал до кръстовището! Виан се вгледа по-внимателно. Мъжът се намираше на петдесетина крачки от нея. Спря и се огледа, при това вдигна глава — и Виан се отпусна безсилно на колене. Нужни й бяха няколко удара на сърцето, за да повярва. Това беше Дейвид! Тя изхълца, изправи се и се затича към него.
— Дейвид! Дейвид!
Тичаше все по-бързо.
Мъжът се стъписа. В следващия миг и той я позна.
— Виан? — пошепна невярващо.
По лицето му се изписа дълбоко учудване и огромно щастие. Хвърли чантата и също се затича. След секунди двамата се прегърнаха и се притиснаха толкова силно един към друг, че ги заболя.
Виан хълцаше неудържимо. Прилепи се до него, вдъхна дълбоко добре познатата й, толкова скъпа миризма и потъна цялата в нея. Потърка брадичка в грубата материя на палтото му и опря буза в брадясалата му страна.
— Дейвид, Дейвид… — повтаряше задъхано. Чувстваше го толкова познат. Прекрасно беше да го прегърне. В следващия миг усети нещо ново: твърди мускули под якето и нова сила, непозната досега.
— Виан, това е… Не мога да повярвам. Никога не бих помислил, че точно ти…
Той се засмя, повдигна брадичката й и я целуна дълго и пламенно.
Колко дълго стояха така, насред гората, плътно прегърнати, плачещи, безмълвни? И двамата имаха нужда от време, за да осъзнаят, че съдбата ги е събрала отново.
— Какво правиш тук? — попита най-сетне той и я отдалечи малко от себе си, за да я разгледа. — Аз имам уговорка с човек, който трябва да ме отведе до границата.
Внезапно в очите му светна тревога. Претърси околността с поглед.
Виан побърза да го успокои.
— Аз съм човекът. Скрила съм велосипедите в гората.