Погледна го и отново се изгуби в блестящите му сини очи.
— Ти ли? Казаха ми, че свръзката се казва Сюзан.
— Мярка на предпазливост.
— Значи, работиш срещу германците?
— Както и ти.
Отново се прегърнаха. Този път Виан се отдели от него.
— Ще отидем в хотел в Сен Жени. Собственикът му е наш човек. Дотам има тридесетина километра. Ще се справиш ли?
Той я погледна с усмивка.
— За теб това е дреболия, предполагам? Изглеждаш като професионална спортистка.
— Какво ти е на крака? — попита тя. — Куцаш.
— Нищо страшно. Изкълчих го. Често скачам с парашут. Все някога щеше да се случи.
— По-голямата част от пътя е надолнище. Да вървим.
— Почакай! — посегна той към ръката й. — Имам да те питам за толкова много неща.
— Не сега. По-късно. Да вървим. Вечер тук патрулира милиция.
Виан нямаше време да отговаря на въпроси. Копнееше да го отведе на сигурно място и да остане насаме с него. Думите не й стигаха.
Дейвид отиде да си вземе чантата. Виан докара велосипедите от гората. Преди да потеглят, той я целуна още веднъж.
— Ти ще караш отпред — рече. — Щом не мога да те докосвам, поне да те гледам.
Пътуването не беше особено изморително — през повечето време се спускаха. След около два часа стигнаха до хотела. Без да иска паспорти и да задава въпроси, собственикът им връчи ключ.
Качиха се по тясна стълба и намериха стаята си в края на коридора. Най-сетне останаха сами.
Зад паравана имаше мивка. Дейвид се съблече и започна да се мие. Виан се уплаши. Горната част на тялото му беше цялата в синини.
Застана зад него и плъзна пръсти по гърба му. Той простена, но не от болка. Кожата му настръхна под докосването й.
— Какво се е случило? — попита тя.
— След приземяването се наложи да бягам и понеже не познавах местността, се изтърколих по един склон. Изплъзнах им се, но ме търсят.
— Тук сме на сигурно място и през следващите дни няма да рискуваме да си потърсим друг хотел.
В момента му беше все едно. Обърна се към нея.
— Съблечи се — помоли той с глас, потъмнял от желание.
— И аз съм изпотена като теб — отговори тя и разкопча блузата си. После изхлузи долната си ризка през главата. Междувременно той бе намокрил кърпа и започна да бърше голата й кожа. Изстиска кърпата и няколко капки потекоха между гърдите й. Дейвид ги облиза и Виан простена. Той я обърна и избърса и гърба й. Никога през живота си Виан не беше изпитвала такава нежност и възбуда. Когато Дейвид я целуна в свивката на шията, тя престана да се владее.
— Ела — пошепна и го поведе към леглото.
След часове безкрайни прегръдки, при които преоткриваха някогашните жестове и реакции, започнаха да си говорят.
— Откога се занимаваш с това? — попита Дейвид.
Виан положи глава върху гърдите му и се наслади на пръстите му, които се плъзгаха през косата й. Спеше й се.
— От самото начало — отвърна тихо тя. — Откакто Дьо Гол призова за съпротива. А ти?
— Записах се доброволец, когато обявиха, че търсят хора с добър френски, готови да скачат с парашут във Франция. Нали знаеш, моят френски е почти перфектен.
Спряха да говорят за работата си. Така беше по-сигурно. А и в момента имаше по-важни теми.
— Прибра ли картините ми?
Виан кимна.
— Скрих ги в дома на Клотилд, там е безопасно. Наложи се да напусна Париж. Арестуваха Албер и още двама от групата.
Тя взе чантата си и извади малка кожена папка. Вътре пазеше скицата с въглен, направена й от Дейвид.
— Винаги я нося със себе си.
Подаде му я и от папката изпадна снимката на Беноа.
Дейвид я вдигна.
— Това синът ти ли е?
Виан кимна.
Дейвид въздъхна и се отдели от нея.
— Трябваше да се сетя, че ще си намериш друг мъж. Не биваше да те напускам. Отдавна съм осъзнал грешката си. Хиляди пъти се проклинах, задето не се ожених за теб. Сега щяхме да имаме деца. Аз обаче мислех само за себе си. Сега си плащам за егоизма.
— Погледни го по-внимателно. Прилича на теб.
Дейвид се взря в нея изумен. После впи очи в снимката.
— Значи, той… — преглътна мъчително. — Как се казва?
— Беноа. През юли ще навърши четири години.
Дейвид се удари по челото.
— Затова замина тогава! През онази година, когато бях в Кан. Затова не дойде, когато Дюдеван изложи картините ми. А аз си мислех, че не те интересува. — Взираше се с празен поглед пред себе си и Виан се уплаши, че е гневен. След малко се обърна към нея и я прегърна силно. — Прости ми, Виан. Благодаря ти. Благодаря ти, че си ме дарила със син.