Тя остана смаяна от реакцията му.
— Никога не си искал дете — промълви колебливо.
— Бях глупак. Глупак и егоист. За кого се бием сега, ако не за нашите деца? Къде е той?
— При кърмачката си. Виждал си я. Работеше в дома на Клотилд.
Дейвид се засмя.
— Ти и Клотилд, естествено! Уредили сте всичко зад гърба ми. Боже, какъв идиот съм бил! Може ли да го видя? — попита с неочаквано мек глас.
— По-късно. След войната. Първо трябва да те измъкнем жив и здрав от Франция.
— Виан?
— Да?
— Обещай ми да оцелееш и след войната да започнем отначало. С Беноа. Обещавам да ти се отблагодаря. Аз ще…
Тя сложи ръка върху устата му.
— Няма за какво да ми се отблагодаряваш.
— Обичам те, Виан. Обичам те повече от всичко на света.
Привлече я към себе си и я люби още веднъж с цялата сила, на която беше способен.
Виан разбра, че в този миг двамата са по-близки откогато и да било. Не само като влюбени, а и като родители. Най-близките хора на света. Когато Дейвид се отдели от нея, тя се разплака, надвита от чувствата си.
През следващите дни двамата се държаха като младоженци през меден месец, особено ако наблизо имаше непознати. Не се затрудняваха да играят ролята на влюбени. Често спираха, за да се целуват. Прекараха втората си нощ в плевня на брега край Сет. Лежаха в сламата и пиеха вино направо от бутилката. Не беше толкова удобно като в хотелското легло, ала това не ги смущаваше. Лятната нощ беше хладна, но по небето светеха милиони звезди. Дейвид стана, вдигна я и двамата танцуваха под звездното небе, докато той тихо напяваше мелодията в ухото му. J’attendrai. Виан си пожела да остане завинаги в обятията му.
През третия ден ги очакваше особено дълъг преход. Пътуваха през хълмовете на Нарбон. Виан спука гума и се наложи няколко километра да вървят и да бутат велосипедите, докато намерят човек да залепи гумата и да я напомпа. Виан влезе във фермата сама. Дейвид я чакаше на скрито място.
На четвъртия ден стигнаха до Сере. Тук друга свръзка щеше да поеме Дейвид. Нужен беше човек, който познава тайните пътища към Испания през планините. Двамата не говориха много. Мислеха за предстоящата раздяла. Виан усещаше болката от сбогуването с цялото си тяло. Дейвид й липсваше още отсега. Беше силно потисната и готова да заплаче, но не желаеше той да забележи какво й е. Не искаше да развали последните мигове с любимия си.
Останаха около час в гората, въпреки че свръзката чакаше. За последен път да бъдат сами, да се сбогуват. Вече нямаше какво да си кажат. Разделиха се. Всяка стъпка, която ги отдалечаваше един от друг, причиняваше на Виан физическа болка. Сякаш на краката й бяха вързани тежести. Дейвид седна на колелото и се отдалечи бавно. Изкачи малкото възвишение и се обърна да я види за последен път. Вдигна тъжно ръка и скоро изчезна зад хълма. Виан също седна на колелото и потегли в обратна посока.
Сърцето й тежеше, същевременно обаче ликуваше от щастие, защото отново бе видяла Дейвид и защото двамата все още се обичаха. „Хитлер няма да е вечен — каза си тя, — Вермахтът отстъпва навсякъде.“ И двамата ще оцелеят, нали си обещаха. Войната ще свърши и ще сложат ново начало.
Тридесет и осем
През юли в малко село недалеч от Алес пламна кметството. Виан и Борис веднага се качиха на колелата и потеглиха натам. Пожарникарите закъсняха: всички документи, образците за паспорти и купони за хранителни продукти бяха станали жертва на пламъците. Поне така заяви шефът на пожарникарите. Полицията говореше за подпалвачество и разпита всички мъже от околността, смятани за политически подозрителни. На следващия ден млада жена връчи на Виан пакетче с празни паспорти и купони за храна.
— Трябва да ги отнесем по най-бързия начин в Париж — каза тя. — Най-добре е да отидеш ти, нали си парижанка.
Виан слезе на Лионската гара спокойна и сигурна, че всичко е минало добре. Във влака не забеляза нищо подозрително. През цялото време мислеше за Дейвид. Той я чакаше точно на този перон, когато тя се върна в Париж през лятото на 1939 година, след раждането на Беноа. Преживяваше отново онази прекрасна среща и потънала в спомени, не забеляза как двама цивилни прегледаха някакви снимки и тръгнаха след нея. Ако бе заподозряла нещо, Виан лесно щеше да избяга от преследвачите, вече имаше богат опит. В Париж беше пълно с кафенета и малки магазини със задни изходи. Мина покрай един обущар — знаеше, че работилницата му разполага с втори изход, но дори не помисли да се възползва от този път за бягство. Ако бе усетила преследвачите, никога нямаше да отиде на адреса, където трябваше да предаде материалите.