Стигна до къщата на улица „Ламарк“ и затърси името по звънците. Едва тогава разбра какво става.
— Стой! Отваряй чантата!
Виан се обърна подчертано бавно, макар гърлото й да се свиваше от страх.
— Какво има? — попита тя двамата полицаи.
Без да й отговорят, изтръгнаха чантата от ръката й.
— Идваш с нас!
Заведоха я в участъка и претърсиха чантата й. Извадиха дебелия хербарий и го прелистиха. После без никакво колебание измъкнаха празните паспорти. Виан ги бе залепила с изписаната страна навътре върху гърба на дебелите картони. От предната страна се виждаха пресовани листа от черница. В кутия от цигари „Житан“ носеше още едно прикритие: ларви от копринени буби. Осъзна колко е безсмислено да възразява. Полицаите търсеха целенасочено — следователно някой я бе предал.
Откараха я в затвора на улица „Шерше-Миди“. Виан пътуваше през своя град — не, Париж вече не беше неин, но въпреки това тя обръщаше внимание на красотата му. Съзнаваше, че дълго време няма да го вижда. Прекосиха Сена. Водата заблещука под слънчевите лъчи и тя се разтрепери от болка. Скоро след това колата мина през голяма порта и влезе в гол вътрешен двор. Затвориха я в малка килия с нар и воняща кофа.
Виан, естествено, познаваше затвора. Всеки в Париж го познаваше. Лошото беше, че според съседите там държаха само французойки, които ходели с немци. Самите окупатори бяха разпространили фалшивата информация.
— При кого отивахте с тези документи?
През следващите дни непрекъснато чуваше този въпрос.
Виан упорито държеше на версията, която си бе съставила по време на пътуването към затвора. Името й е Сюзан дьо Котен, учителка е, материалите са предназначени за учениците й, за да им преподава основите на копринарството, което десетилетия наред е важен клон от френската икономика. Няма обяснение как тези празни документи за самоличност са попаднала между листовете. Не познава никого на улица „Ламарк“, случайно минала оттам, объркала пътя.
Стараеше се да наблюдава разпитите и условията в затвора като под лупа, сякаш се намираше в Ботаническия институт. Това й помагаше. Забраняваше си всеки прилив на съчувствие или страх. Обхванеха ли я подобни мисли, си припомняше как протичат дните тук, как се казват разследващите, какви въпроси й задават, кога носят храната и така нататък. Запаметяваше и най-дребните подробности от ежедневието в затвора. За съжаление не й даваха молив и хартия и нямаше как да запише наблюденията си. Примири се с невъзможното и започна да повтаря мислите си, за да ги запечата в ума си. През това време сновеше из килията, формулираше изречения, произнасяше ги гласно и ги запаметяваше. „Ще запиша всичко, щом изляза оттук — повтаряше си тя. — Това е задачата ми: да разкажа какво правят тук.“
Сега най-важното беше да не предаде никого. Дейвид се намираше в безопасност, Беноа живееше спокойно при Агнес. Не си позволяваше други мисли за живота си извън килията. Иначе нямаше да издържи.
Следобед пазачите пред затворническите килии отиваха да почиват и затворниците се опитваха да общуват: лягаха на пода и си предаваха новини. Скоро Виан узна, че Мари Делувин също е затворница. А през няколко килии плачеше жена, арестувана, защото излязла да купи мляко за бебето си. Бебето останало само в жилището и тя не знаеше дали някой се е погрижил за него. Отчаянието й заплашваше да зарази останалите. За да отклони вниманието си, Виан продължи да се занимава със своите анализи. Кой от служителите е дошъл тази сутрин да я отведе на разпит? Кога го е видяла за последен път? Има ли някаква последователност? Кои затворници са извели днес от килиите и не са ги върнали?
Настъпи моментът, когато осъзна, че не може да продължи. На път към помещението за разпит срещна Албер. Веднага разбра, че срещата не е случайна. Пазачите я бяха превели по този път с едничката цел да я извадят от равновесие. Албер изглеждаше ужасно, измършавял и посивял, с окървавено лице. Светлият кичур на челото му също беше кървав. Той я позна, вдигна глава и се опита да се усмихне.
— Няма да им позволим да ни пречупят — промълви той. Пазачите го блъснаха да продължи.
Разпитът протече както обикновено. Виан отрече да познава някоя си Виан Ренар, повтори, че е учителка. Тогава й съобщиха, че ще я преместят на авеню „Фош“, в главната квартира на Гестапо.
Тя разбра какво означава това. Там прилагаха специални методи, за да принудят затворниците да говорят. Немският офицер я нарече с истинското й име и спомена, че знаят къде се намира синът й.
— Бяхме в жилището ви и намерихме това. — Показа й снимки на Беноа и писма от Агнес.