Виан усети как я обзема вътрешна студенина и спокойствие. Моментът бе настъпил. Знаеше какво да направи.
Тридесет и девет
Когато се събудих, валеше. Лек, топъл летен дъжд шумолеше тихо зад прозореца и поглъщаше шумовете от уличното движение. Обичам дъждовния Париж. Градът придобива съвсем друго лице, цветовете и формите се размиват, шумовете се променят. А хората седят под тентите на терасите и броят чадъри. После, със завръщането на слънцето, градът се събужда за нов живот. Парижани се отърсват от капките, поглеждат към небето и се радват на топлината.
Дъждовният Париж е прекрасен. Особено обичам гледката отвисоко, към мокрите ламаринени покриви, които блестят сребърни. Понякога между облаците се промъква слънчев лъч и градът засиява като сребърно бижу. Премислих къде да отида, за да се насладя на гледката, и избрах Монмартър. Надявах се при такова време туристите да са в музеите и да изкача сама голямото стълбище към базиликата. След по-малко от час стоях в подножието на хълма.
На един дъх минах по виещата се каменна стълба към „Сакре Кьор“. Щом стигнах горе, застанах в края на терасата и се загледах към Париж, ширнал се пред мен като театрална сцена. Точно под мен се редяха многоъгълни покриви, между тях стърчаха безброй комини, тук-там се виждаха и балкони. Отделни слънчеви лъчи позлатяваха прозорците. Отправих поглед в далечината и контурите се сляха в сребърна маса, от която се открояваха отделни тонове: зеленото на медните покриви, особено на пале „Гарниер“ — операта, яркото синьо на „Център Помпиду“, тъмната, почти черна кула на Монпарнас, с размити очертания под дъжда, златният купол на Дома на инвалидите… Не можех да се наситя на гледката. Откривах нови и нови особености. Не виждах синьо небе, но някъде над Сена тъкмо се бе образувала дупка в облаците, през която влизаха слънчеви лъчи и стигаха чак до улиците.
— Господи, колко е красиво — промълвих неволно.
Реших да попитам Етиен дали познава живописни творби, представящи Париж в тази светлина, а може би и рисувани на мястото, където стоях сега. Ще го попитам и дали той също обича дъждовния Париж. Сигурно да. Би му подхождало.
Постоях още няколко минути, размишлявах за разни неща и се възхищавах на взаимодействието между светлината и цветовете. Най-красивият град в света лежеше в краката ми.
Погледнах си часовника. Имах уговорка с Етиен да отидем в един от старческите домове за борци от Съпротивата. Намираше се на метростанция „Телеграф“. Уговорката ни беше отпреди няколко дни, преди снощната вечер, когато стигнахме толкова близо един до друг. Нещо в отношенията ни се беше променило. Почувствах как спокойствието от гледката на Париж в дъжда отстъпва място на тръпнеща нервност.
На път към метрото се опитах да се настроя за посещението в старческия дом. Не очаквах кой знае какво. Първоначалната ми идея беше, че е възможно Беноа, чиито следи не бяхме открили досега, да живее в някой от тези домове. Обадих се в няколко и попитах за мосю Ренар, но нямаше такъв. В един от домовете живееше Оливие Ренар. Отидох да го видя, но той нямаше нищо общо с Виан и с мен. Сигурно и днес щеше да е така. Следите на Виан се губеха. Вече се бях отказала от надеждата да науча нещо за Беноа. Когато се обадих в дома, категорично отказаха да ми съобщят имат ли обитател с такова име — позоваха се на Закона за защита на личните данни. Съгласиха се едва когато им обясних, че търся изчезналия първи братовчед на баща ми. Да, при тях живеел мъж с такова име, бил там от няколко години. Въпреки това не хранех големи надежди.
Отново си погледнах часовника. Ако побързам, ще имам време да обиколя през площад „Тертър“. Там преди сто години, а и по времето на Виан, са работили и гуляли художници, а днес любители правят портрети и шаржове на туристите. Обикновено избягвах площада, днес обаче се надявах да не е толкова пренаселен. Много харесвах плътно прилепените една до друга криви къщици, те ми говореха какво е било тук някога. Минах покрай базиликата и навлязох в лабиринта от тесни улички. От дъжда паважът бе станал хлъзгав. Пак имаше хора, но не толкова много. Външните щандове на магазините, повечето галерии и щандове за продажба на сувенири и предмети на изкуството, бяха покрити с полиетилен. Някои туристи също се бяха увили в прозрачни дъждобрани. Прекосих площада и слязох от другата страна към метрото.
Изкачих стълбата към улицата и видях Етиен да ме чака. Макар да бях точна.
Излезе насреща ми и ме скри под чадъра си. Веднага разбрах, че е солиден, скъп чадър с дървена дръжка и традиционни карета. Положително го е купил от магазин за мъжка мода.