— Очаквах да си без чадър — усмихна се той.
— Не намерих в жилището.
— Ти не си от хората, които носят чадър. Париж под дъжда има особено очарование, не намираш ли?
Кимнах. Точно това се надявах да чуя! И той харесваше дъждовния Париж. Още нещо ни свързваше. Всеки ден откривахме по нещо, което и двамата харесвахме или не понасяхме.
За момент останахме на крачка един от друг. Погледнах в красивите му сиви очи под извитите вежди и гладките бузи. Внезапно изпитах силно желание да го целуна. Изчервих се и се направих, че търся нещо в чантата си.
— Да вървим. Ще минем оттам. — Етиен посочи отсрещната страна на улица „Белвил“ и ме хвана под ръка. — Иначе няма да се поберем под чадъра. — Изведнъж спря. — Почакай.
Показалецът му нежно се плъзна по бузата ми. Спрях да дишам. Очаквах да ме целуне и за секунда бях сигурна, че ще го направи — прочетох го в очите му, разбрах колко му е трудно да се владее.
— По бузата ти има туш за мигли — обясни тихо той.
Моментът отмина. Пресякохме улицата.
От другата страна започваше наклон. По тесни улички се редяха двуетажни семейни къщи с градинки и гаражи. В средата на Париж! До войната тук е имало и лозя. Стигнахме до старческия дом — внушителна сграда от червени тухли. Прозорците и балконите бяха облицовани със светли каменни плочи. Казах на Етиен, че ми прилича на английска провинциална къща. В този квартал всичко беше възможно.
— Права си. Тук са правили много експерименти. Ако имаш желание, после ще ти покажа площад „Фет“. Намира се само през две улици. Ще видиш бетонни небостъргачи, проектирани от Льо Корбюзие.
— Нали той е искал да сравни цял Париж със земята и да издигне навсякъде анонимните си жилищни кули? — При тази представа ми стана зле.
Етиен кимна.
— За щастие започнала петролна криза и градът свършил парите. Влизаме ли?
Влязохме в сградата и се обърнахме към портиера.
— Имаме среща с мосю Ренар.
— Той вече ви чака. Минете оттук. Кафетерията е вдясно, само няколко стъпала надолу.
На една маса до прозореца седеше възрастен мъж. Бялата му коса стърчеше на всички посоки. Като ни видя, той се надигна с мъка от стола и протегна ръка.
— Аз съм Беноа Ренар. Какво мога да направя за вас?
Гледах го изумена. Не бях способна да произнеса и една дума. Мъжът насреща ми изглеждаше досущ като баща ми. Огледах го, за да определя на какво се дължи това впечатление, и разбрах. И двамата имаха характерната тясна горна устна и извиваха ъглите на устата по точно определен начин.
Мъжът ме гледаше въпросително. Етиен спаси положението. Приближи се към него и заговори предпазливо:
— Мосю Ренар, аз се казвам Етиен Виардо, а това е Лили Марлен Русел. Баща й се казва Матийо Ренар и произхожда от малко селище на име Сен Флоран в Севените. Търсим Виан Ренар, пралеля на мадам Русел. Познавате ли Виан Ренар? Можете ли да ни помогнете?
Най-сетне успях да се овладея. Подадох на Беноа Ренар снимката на момчето, намерена в Националната библиотека.
Мъжът я гледа дълго.
— Виан Ренар е моята майка — съобщи тихо той. — Имам подобна снимка, но на нея е и жена, която ме държи за ръка. Това е майка ми Виан.
Усмихна ми се и в сдържаната му усмивка отново познах баща си.
Той изглеждаше съвсем спокоен и аз се почувствах длъжна също да сдържам чувствата си.
— Тогава моят баща е ваш първи братовчед, а вие сте ми чичо — заключих.
— Навярно искате да знаете какво е станало с Виан?
Кимнах. Етиен усети колко съм нервна и стисна ръката ми.
Възрастният мъж изправи гръб, съсредоточи се и започна да разказва.
Четиридесет
През май и юни 1945 година Дейвид ходеше всеки ден пред хотел „Лутеция“ с надеждата да намери Виан. По булевард „Распай“ цъфтяха кестени, въздухът на тази първа мирна пролет беше пълен с обещания. Германците бяха победени, концентрационните лагери отвориха врати, оцелелите се завръщаха в Париж. В „Лутеция“ ги регистрираха, даваха им дрехи и храна.
Подобно на много други, Дейвид стоеше зад бариерата и държеше снимка и табелка с името на Виан. Ала фантомите, които слизаха от автобусите, без коса, мършави като скелети, нямаха нищо общо с хората от снимките. Бяха твърде изтощени, за да отговарят на отчаяните въпроси на чакащите. Много хора страхливо се питаха дали близките им са оцелели, ако и те са минали през такъв ад.
По някое време престанаха да пристигат автобуси. Виан не се появи. Дейвид погреба надеждата си да я види отново.