Отиде при Клотилд на улица „Муфтар“. Жано се бе завърнал от Германия и двамата отново се занимаваха с гаража. Клотилд бе станала портиерка на къщата, където живееха. Беше болезнено да гледа колко са щастливи двамата, че отново са заедно. Въпреки това го посрещнаха сърдечно, старите вражди бяха забравени. Прекрасно беше, че има и хора, преживели войната здрави и невредими. Дейвид разказа на Клотилд и Жано за срещата си с Виан през 1943 година.
— Тя ми обеща да се съберем отново след войната — заключи той, вкопчен в надеждата си.
Клотилд му върна картините. Той си ги взе, остави само „След бала“. Нямаше сили да я погледне.
— Запази я при теб. Заради нея.
— Разбира се — кимна Клотилд и устните й затрепериха.
Дейвид научи адреса на Агнес и отиде в Маноск да вземе Беноа и да го отведе в Англия. Беноа тръгна на училище в Лондон. Дейвид пое фабриката на баща си. Никога не посегна отново към четката и боите. Твърде много време беше минало, твърде много неща се бяха случили. Не се ожени, защото го смяташе за предателство към Виан. През 1957 година почина изненадващо от инфаркт.
След смъртта на баща си Беноа се върна във Франция. Така и не успя да свикне с Англия.
Междувременно историците изготвиха списъци на депортираните и разстреляните. Беноа тръгна да търси майка си.
Откри Мари Делувин; тя му разказа за дейността на групата, сформирана от Албер Мартин-Кюриел. От нея узна, че Виан е била арестувана и е лежала в затвора на улица „Шерше-Миди“. После я отвели на авеню „Фош“. Тогава разбрала, че най-вероятно няма да я види отново, каза Мари. През 1943 година самата тя била откарана в концлагера „Равенсбрюк“. Освободили я през май 1945 година и се върнала. Започнала работа като книжарка. Починала през 1988 година.
Беноа загуби надежда да намери майка си жива и започна да търси гроба й. И това търсене се оказа напразно. Нацистите заравяха много от жертвите си в масови гробове. Това също беше част от терористичната им власт — жертвите изчезваха през нощта и близките им не знаеха къде са и дали са още живи.
Сбогувахме се с Беноа и си тръгнахме дълбоко замислени. Старецът беше не по-малко развълнуван от нас.
Накрая го прегърнах и му обещах скоро да го посетя пак.
— Първо трябва да смеля тази история и да я разкажа на родителите си — казах на Етиен.
Той кимна.
Прибрах се вкъщи и веднага се обадих на татко. Говорихме цял час. Той слушаше, задаваше въпроси, искаше да научи всичко.
— Нямах представа каква роля са играли жените в Съпротивата — призна той.
— Нали знаеш, в Пантеона бяха пренесени и телата на две жени.
Чух гласа на майка ми.
— Майка ти тъкмо се прибра… Не, говоря с Лили. По-късно ще ти разкажа. Ще трае дълго.
— Страхотно си се справила, Марлен — каза ми накрая татко. — Толкова много неща си открила… Благодаря ти.
— Знаеш ли, моите четири семестъра история на изкуството ми свършиха добра работа. Тогава се научих как се провежда истинско проучване. — Поколебах се. Очаквах да каже нещо, но той мълчеше. — Ако не бях отишла в музея и не бях видяла картината, нямаше да знаем за Виан и Беноа.
— Питам се дали съм можел да направя нещо. Защо мама не ми е казала нищо? Сигурно е знаела за Виан.
— Ти най-добре знаеш каква беше тя. За мен баба е най-прагматичният човек. Кой знае, може да се е опитала да научи нещо. Възможно е също да се е страхувала какво ще открие. Съдбата на Жак е била винаги пред очите й.
— Никога не говореше за онези времена. Подобно на много други хора.
— Все пак войната й е отнела мъжа. Останала е вдовица. Сигурно е било много болезнено за нея.
Баща ми въздъхна дълбоко.
— Значи, няма следа от Виан? — попита отново той. — Нито гроб, нищо…
— Не. Посмъртно е получила отличие.
— Ами шефът й, Албер Мартин-Кюриел?
— Разстреляли са го в крепостта „Мон Валериен“, пред портите на Париж. Навярно е станало малко след последната му среща с Виан.
— Трябва да знам още нещо — продължи татко. — Как картината се е озовала в музея?
— Клотилд е направила дарение. Тя се е погрижила Виан да получи Croix de Guerre. Починала е преди три години на пределна възраст. Жалко, с радост бих се запознала с нея. Била е забележителна жена.
Баща ми преглътна тежко.
— Ще ми дадеш ли телефонния номер на Беноа? Ще обсъдя всичко с майка ти, но със сигурност ще му се обадя.
— Той ще се зарадва.
— А ти? — попита след малко татко. — Какво ще правиш?
Много добре знаех какво има предвид. Брака ми с Жан-Луи.
— Тревожим се за теб. Кога ще се върнеш?