Въздъхнах. И аз самата не знаех.
— Знаеш ли? Ако беше моя жена, отдавна щях да съм дошъл в Париж, за да те отведа вкъщи. И майка ти каза същото.
Времето ми в Париж изтичаше. Договорът за жилището приключваше след три дни и перспективата да се върна в Сет ме изпълваше с ужас.
След една безсънна нощ станах рано и отидох на гробището „Пер-Лашез“. Нямах представа колко голямо е в действителност. Обикалях безцелно и скоро загубих ориентация. „Не се ориентирам в гробището, както не се ориентирам в живота си“, помислих си. Налагаше се да взема решение, и то скоро. Дали просто да си замина и да заживея отново с Жан-Луи? Всичко в мен се противеше срещу тази мисъл.
Какво щеше да направи Виан на мое място? Била е толкова силна, толкова смела. Напуснала е семейството си, изправила се е съвсем сама пред предизвикателствата на Париж. Много млади жени като нея са ставали жертва на големия град. Вместо да си потърси мъж и да стане покорна съпруга подобно на приятелката си Клотилд, тя е споделила живота на един творец. Би могла да си избере по-обикновен мъж, а не този ексцентричен художник. Родила е сина си сама, дала е живот на извънбрачно дете, сама се е грижила за него. А после е дошло най-смелото, най-тежкото решение: да подчини себе си и живота си на велико дело — съпротивата срещу омразните окупатори. Дали е съзнавала, че може да умре? В сравнение с Виан аз бях ужасно страхлива. Прекъснах следването си и се омъжих за Жан-Луи. Напуснах Париж и се върнах в Сет. Винаги избирах пътя на най-малкото съпротивление. Не смеех дори да се обадя на Етиен, макар да ми липсваше! Бях на тридесет и девет години и се питах дали искам да продължа по същия начин.
Стигнах до един изход и видях зад портата кафене. Внезапно изпитах жажда и седнах на терасата. Поръчах си сандвич и Panache, газирана вода.
Вместо да ям, започнах да роня хляба между пръстите си. Седях на слънчева тераса в едно от безбройните парижки кафенета, пред мен се простираше широк тротоар, а от другата страна на улицата се издигаше високата стена, която огражда гробището. Чувах птичи песни. Какъв прекрасен миг! Намирах се в Париж, бях разкрила тайната на жената от картината, наслаждавах се на деня. Беше ли възможно просто да остана тук? В Париж също търсеха чиновници. Все още ли исках тази професия? А скъпите жилища, които уж никой не можел да си позволи?
— Наред ли е всичко, мадам? — попита келнерът.
Примигнах срещу слънцето, после сведох глава към малката маса. Междувременно бях натрошила почти цялото хлебче — трохи имаше не само по покривката, но и по джинсите ми.
— Всичко е наред. — Усмихнах му се, сякаш бях направила нещо съвсем нормално.
Не, не беше нормално. Какво ще стане с Етиен? Харесвах го… не, по-добре честно да си призная: влюбена съм в него до уши. Не, и това не е точният израз. Аз го обичам с цялото си сърце. Той изглежда добре, притежава класа и чар, харесвам спокойствието му. Ласкаят ме усилията, които полага да ме ухажва. Чувствам, че той ме приема сериозно и държи на мен. Обичам да говоря с него за всичко, особено за изкуство и за Париж. Той е романтик и въпреки това е истински мъж. Вярва в мен, подкрепя ме, окриля ме. Изпитвам желание да го целувам, да го милвам. Представих си как го докосвам и цялата се разтреперих.
А после и комплиментите му, думите, които ми казва. Че се е влюбил в мен и ме ухажва, че съм преобърнала живота му. Какво още трябва да направи, за да ми докаже колко е сериозен?
Платих неизядения сандвич и станах. Не се върнах на гробището, а закрачих към „Менил монтан“. Поредното непознато кътче от Париж, което ме възхити. Тук, на изток, открай време живеят по-бедните, тук къщите не изглеждат така изискани, улиците не са толкова широки. Тук не се издигат световноизвестни монументи, но атмосферата си е чисто парижка. Задни дворове, където допреди няколко десетилетия е имало лозя, малки площади, зелени градини. Все едно се намирах в малък град. Вървях дълго и внезапно се озовах пред парка „Белвю“. Малки улички с магазинчета и работилнички се влива в парк, от който се разкрива грандиозна гледка към града. Заболяха ме краката и седнах на една пейка. Дълго седях и гледах.
Този следобед отново се влюбих в Париж.
Вечерта се обадих на Каро и й поисках съвет. Още веднъж й разказах подробно за какво съм размишлявала през изминалите дни.
— Две неща са напълно ясни — обобщих. — Обичам Париж и искам да живея тук. Вече знам какво ще направя първо. Ще напиша статия за Виан. Нищо чудно да се получи и книга. Замислила съм също да пиша за Дюдеван и еврейските търговци на изкуство преди войната. Имам известни спестявания, ще изкарам с тях няколко месеца. Влюбих се в Етиен и чувството е божествено. Вече знам съвсем точно как ти се чувстваш с Джеймс.