— А какво ще правиш с Жан-Луи?
— Там е проблемът. Не искам да го нараня.
— Според мен преувеличаваш. Съвсем честно ти го казвам! Той се забавлява с Франсин, двамата явно си подхождат отлично. Освен това, когато човек се влюби, както ти си се влюбила в Етиен, е добре да го приеме като дар от съдбата. Нямаш право да отхвърлиш такъв дар. Ти не нараняваш Жан-Луи с действията си. Най-силно си уязвила суетата му. Той няма да умре от любовна мъка. Нищо не си му отнела!
— Той се връща утре и очаква да ме намери вкъщи.
Каро изпухтя презрително.
— Дори само заради това би трябвало да го напуснеш.
Тя ми казваше само онова, което знаех.
— Чудя се как да постъпя.
— Обади се най-после на Етиен. Още сега, веднага. Не го оставяй да се мъчи повече. — После Каро повтори същото, което и аз си казах сутринта: — Какво още искаш да направи, за да ти покаже колко е сериозен?
Затворих и дълго стоях с телефона в ръка, за да свикна с мисълта за предстоящото обаждане. А после, и аз не разбрах защо, всичко стана съвсем лесно. Навярно дългите размишления, гневът и мъчителните съмнения все пак бяха довели до нещо добро. Навярно просто чашата бе преляла. Както и да е, набрах номера на Етиен.
Той вдигна веднага.
— Лили Марлен — промълви. Каква радост имаше в гласа му. — Сигурно се обаждаш, за да се срещнем в „Кафе дьо Флор“? Време е за аперитив.
Поех дълбоко дъх.
— Не. Не в „Кафе дьо Флор“, въпреки че срещите ни там са прекрасни. Аз…
Търсех точните думи. Тази вечер исках всичко, не само аперитив. Ако се срещнехме в кафенето, кой знае дали в последния миг смелостта нямаше да ме напусне.
— Лили Марлен!
— Чуй ме, Етиен, и моля те, приеми сериозно онова, което ще ти кажа сега. Цял ден размишлявах как да ти обясня и най-сетне добих смелост да го сторя. Не знам дали този момент ще се повтори, затова те моля да не ме прекъсваш.
— Слушам те — отговори сериозно той.
Отново поех дълбоко дъх и думите избликнаха от устата ми.
— Влюбих се в теб, но не знам какво да правя. Ако беше възможно да минем само с една нощ, отдавна щях да се поддам на чувствата си, но според мен не бива така. Ако ще те обичам, то ще е със сърце и тяло. Това означава да се откажа от брака си, а аз не съм от жените, на които това се удава лесно… Преди малко говорих с приятелката ми Каро и тя ме окуражи да ти се обадя и… — Потокът от думи секна. Етиен мълчеше. — Там ли си още? — попитах панически.
— Нали ми каза да не те прекъсвам. Слушам те.
— Да, добре. Ако сравним живота на Виан и моя, няма да се представя никак добре. Никога не съм направила нещо наистина смело и нередно в очите на другите. Винаги правех каквото се очакваше от мен. Дори не си завърших следването, колкото и силно да го желаех. Не смеех дори да си помисля да живея някъде сама или да рискувам живота си за една идея. — Преглътнах мъчително. — Изобщо нямам представа защо се занимаваш с мен. Аз съм по-скучна от вчерашния вестник.
Той се засмя тихо и си позволи да ме прекъсне.
— Ти си остроумна. Много по-остроумна от мен. Но си права — Виан наистина е била необикновена жена.
— Точно това ти казах!
— Явно е семейна черта. Много ми се иска да се запозная с майка ти.
Сега беше мой ред да се засмея.
— Позволяваш ли да кажа още нещо?
— Да?
— Какво според теб означава да извършиш нещо наистина смело?
— Просто да остана в Париж още две седмици.
— Това ли е всичко?
— И най-накрая да дойда при теб.
Чух как Етиен шумно пое дъх през зъби.
— Много рискована постъпка. Не знам дали имам сили да поема такава отговорност. — Отново пое дъх и попита: — Сега, веднага?
— Със сърце и тяло?
— Завинаги.
Епилог
Виан седеше на един стол в кабинет на четвъртия етаж на авеню „Фош“, ръцете й бяха вързани на гърба. Главата й бучеше от ударите и от мъчителната жажда. Беше в полусъзнание, през няколко минути задрямваше.
Мъжът от Гестапо даде знак на полицая да отвори прозореца. Виан извърна глава и присви очи срещу светлината. Видя клоните на кестен, чу цвърченето на врабци в клоните му. Aesculus hippocastanum, определи автоматично. От семейство Сапиндови. Първо описан от Лине. Живее до триста години, израства до тридесет метра… Видя последните цветове, вече покафенели. Все пак юни си отиваше…
Офицерът стана и излезе от помещението. Виан го усети с крайчеца на съзнанието си.
Помисли за живота навън, за идващото лято, което може би щеше да донесе мир. Спомни си нощта, когато танцува с Дейвид под звездите. J’attendrai… Чакам те, ще те чакам ден и нощ, докато се върнеш при мен. В този миг усещаше прегръдките на Дейвид съвсем реални, чувстваше се приютена в обятията му. Той й вдъхна смелост. Следващата й мисъл беше за Беноа. Влажните целувки по бузите, смехът му, когато го гъделичкаше… Какво не би дала веднъж, само веднъж да постои малко с двамата, които обичаше най-силно на света — с Дейвид и Беноа! Толкова искаше да ги види двамата заедно!