Градината се ширна пред нас и веднага разбрах, че съм открила новото си любимо зелено място в Париж. Настроих се съзерцателно. Тук не се виждаха обичайните „важни личности“, насядали по пейките с лаптоп и чаша лате макиато, придавайки си вид на хора, които в този момент променят света или се готвят да получат Нобелова награда за литература. Оранжериите и старите дървета създаваха впечатление, че от войната насам тук нищо не се е променило. Причината навярно беше в предназначението на градината — тук събираха и каталогизираха растения и животни, дори най-дребните и най-безличните.
Сред най-прекрасните основания да обичаш Париж е, че винаги откриваш нови любими местенца. Понякога дори стигаш до съвсем неочаквани прозрения или тайни.
Нужно е само да гледаш внимателно. В момента преживявах отново такъв магичен миг.
Стояхме пред една от големите стъклени постройки. Жан-Луи се заинтересува от тях заради статиката. От далечината се чу животински рев.
— Имат даже зоологическа градина — учуди се той.
— Тук събират всичко, свързано с флората и фауната. Включително минерали и тем подобни. Тук е градината на света.
Много исках да постоя още малко сред спокойната атмосфера на това място, ала Жан-Луи бързо загуби търпение.
— Според мен каскадите в Бордо са по-красиви — заяви той. — Да си вървим.
— Един момент — спрях го. Тъкмо се бях зачела. Пристъпих към едно табло, за да се ориентирам. Скоро намерих, каквото търсех. Минахме покрай една зимна градина и попаднахме сред лабиринт от жив плет, виещ се нагоре по хълма. В тесните коридори беше топло, а и пътят се изкачваше стръмно. На върха бе издигнат малък железен павилион. От едната страна се простираше градината, точно пред нас растеше кедър, висок като кула. От другата страна, съвсем близо, се намираха прозорците на втория етаж на къщите отвъд парка.
— Пристигнахме.
— Къде? — Жан-Луи се огледа наоколо.
— Това е любовна беседка. От векове влюбени двойки я използват за тайни срещи. Най-известните влюбени са Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе. Със сигурност си чел в училище пиесата на Алфред дьо Мюсе „Лорензачо“, създадена по идея на Жорж Санд.
— Да, по задължение! Честно казано, катинарчетата на моста изглеждат по-романтично. Но щом смяташ…
Приближи се към мен и ме прегърна. После отстъпи крачка назад и плесна с ръце, готов за нови приключения.
— Окей! Крайно време е да отидем на „Шанз-Елизе“ — подкани ме той и затананика едноименната песен.
Взехме метрото. Жадно поемах въздуха в шахтите. Миризмата там е много особена, типична за парижкото метро, и събужда у мен хиляди спомени. А после онова характерно бръмчене, преди да се затворят вратите. Веднъж бях канена на вечеря при своя състудентка и купих лимонен тарт за десерт. Седях точно до вратата. С прозвучаването на предупредителния сигнал кутията изхвръкна от ръката ми и цопна на перона. Изпищях. Млад мъж отвън я вдигна и ми я подаде в последния миг, преди вратите да се затворят. Когато влакът потегли, аз се обърнах към перона и мъжът направи изящен поклон. Припомних си случката и се усмихнах. Откакто бях в Париж, изникваха нови и нови спомени.
— Тук вони — промърмори Жан-Луи и изкриви лице.
Поклатих глава и престанах да му обръщам внимание.
Започнах да чета плакатите, налепени по стените на станциите. Предстоящи концерти, изложби и театрални премиери, извънредна разпродажба в Printemps[10] реклама на „Клуб Мед“, нова пералня… Някога обявите в метростанциите често ми даваха идеи за нови открития.
Прекачихме се и скоро слязохме на Триумфалната арка. Тръгнахме бавно по „Шанз-Елизе“. Според мен никъде в Париж няма по-широки тротоари и по-високи дървета по алеите. Най-известната улица на света прави чест на името си.
Внезапно телефонът на Жан-Луи звънна. След разговора настроението му видимо се подобри.
— Кой беше? — поинтересувах се спонтанно.
— О, не го познаваш — отговори той. — Какво ще кажеш да отидем на кино? В Париж всички ходят на кино.
Нареди се на опашката пред павилиона за вестници и купи L’Offwiel des Spectacles — там е поместена информация за всички представления в Париж.
— Е, какво дават? — попитах.
Жан-Луи разлисти списанието.
— Не е зле да гледаме „Уикенд в Париж“[11]. Застаряваща двойка идва в Париж да съживи брака си. — И ми намигна.
Смушках го.
— Прекрасно знаеш, че исках да гледам този филм още в Сет.
11
Френско-английски филм на режисьора Роджър Мичел и сценариста Ханиф Курейши от 2013 г. — Бел. прев.