— Точно затова ти го предлагам. Макар да не разбирам защо се интересуваш от темата. При нас всичко е наред. А и още не сме стари.
Филмът е сниман на най-хубавите места в Париж — Монмартър, Айфеловата кула, улица „Риволи“, в лабиринта от улички около „търбуха на Париж“ — някогашните хали. Главните герои, съпрузи малко преди пенсия, идват отново в града тридесет години след медения си месец, за да съживят брака си. Някогашният им хотел е полуразрушен, затова отсядат в „Лутеция“, един от най-скъпите хотели в града, и харчат повече пари, отколкото имат. Толкова много, че се налага да избягат от ресторанта, без да си платят сметката, а после на улицата си разменят бурни целувки. Най-прекрасна е последната сцена на филма: изхвърлят ги от хотела, кредитната карта е опразнена, вече нямат нито цент. Седят безмълвно в едно кафене, пият чаша след чаша евтино вино и чакат стар приятел на мъжа да ги избави. Съпругът избира от музикалния бокс песен от филм на Годар и започва да танцува. Тя отива при него и двамата продължават танца заедно.
— И как ще се измъкнат от това положение? — попита Жан-Луи, когато излязохме от салона. Светлината на залязващото слънце ни заслепи. — Онези от хотела са по петите им, нямат никакви пари, полицията ги търси, куфарите им са изчезнали…
Не го оставих да довърши.
— Винаги ли трябва да си толкова прозаичен? Понякога е добре човек да му отпусне края, иначе животът става дяволски скучен.
Реагирах по-остро, отколкото възнамерявах.
— Значи ме смяташ за скучен? — попита гневно той. — Все пак от завчера тичам подире ти и слушам лекциите ти за Париж, въпреки че градът не ми харесва чак толкова, колкото на теб.
Преди да осъзнаем какво става, се скарахме сериозно, и то на улицата. Жан-Луи ме нарече фантазьорка. Освен това никога не съм била доволна от онова, което имам, точно затова съм харесала толкова героинята от филма. А истината била, че тя е просто егоистка. И харчи с пълни шепи парите на мъжа си.
— А ти смяташ, че щом човек навърши двадесет години, вече няма право да мечтае — изгледах го ядно. — Понякога си ужасен еснаф!
След тези думи просто го оставих сам. Да се оправя, както може.
В този момент точно пред мен спря автобус и аз се качих, без да мисля. Жан-Луи извика нещо подире ми, но не разбрах какво каза.
Докато автобусът се носеше през площад „Конкорд“, покрай „Тюйлери“ и Лувъра, се успокоих и ме обзеха угризения. Защо се скарахме? Слязох пред църквата „Сен Пол“ и тръгнах по тесните улички на квартал „Льо Маре“. Влязох в първото кафене и си поръчах чаша вино. Гневях се и на Жан-Луи, и на себе си. Чувствах се разочарована, задето се скарахме дори по време на това пътуване, в този град. Хвърлих унищожителен поглед към мъжа на съседната маса, който през цялото време даваше сигнали за сближаване, и си поръчах още една чаша. Келнерът ми донесе чинийка с маслини и аз ги погълнах механично, потънала в мислите си.
Какво ставаше с нас? Откъде дойде усещането, че Париж и Жан-Луи не си подхождат? Честно казано, престоят тук заедно с него ме напрягаше. Постоянно имах чувството, че съм длъжна да го забавлявам, да му обяснявам града, да разкрасявам нещата. Не исках това. Исках да се наслаждавам на Париж, да се потопя в града както някога.
Вдигнах глава и с учудване установих, че съм изяла всички маслини. И че сама в Париж ми е много по-добре отколкото с Жан-Луи до мен.
Измъчвана от гузна съвест, реших както някога да купя нещо вкусно за хапване от един еврейски деликатесен магазин. Разбит тарама хайвер, мариновани сардини, пастет от пилешки дроб. А за десерт парче торта с крем сирене. Ще предложа на Жан-Луи да хапнем в градината на хотела. Нали трябва да се помирим. А за сватбения ден не би било зле да му подаря пътуване с Bateau-Mouche, както тук наричат излетните корабчета, и романтична вечеря на Сена. Още със завръщането си в хотела ще резервирам разходката.
Минах покрай един магазин за вино и решително купих бутилка шампанско Taittinger. Утре сутринта с Жан-Луи щяхме да вдигнем тост и да се помирим.
Изкачих стълбата към нашия етаж вече в много по-добро настроение. Влязох, но стаята се оказа празна. Жан-Луи не се беше прибрал. „Е, нищо“, казах си. Бе захладняло и не беше подходящо да седим в градината. Взех си парчето торта, разположих се удобно в плюшеното кресло и прочетох няколко глави от романа на Хемингуей. С наслада го следвах по улица „Муфтар“ и четях какво щастие е било да работи в топло парижко кафене, където ромът, стридите и красивите жени го вдъхновяват да търси известното си „най-истинско изречение“.