Сложих пръст между страниците, затворих книгата и въздъхнах. Хемингуей беше напълно прав. Точно това прави Париж с хората: те намират истината.
Прочетох още една глава и усетих колко съм уморена. Легнах си и веднага заспах.
Пет
На следващата сутрин се събудих рано. Погледнах часовника — малко след седем. Трябваше ми малко време да се ориентирам. После осъзнах, че съм в Париж. И днес имам годишнина от сватбата. Хвърлих поглед към Жан-Луи, който похъркваше тихо. Снощи не бях чула кога се е върнал. Навън вече цвърчаха врабчета. Навярно очакваха гостите да започнат да закусват и да им подхвърлят трохички. Всъщност би трябвало да съм щастлива, изпълнена с очакване какво ще ми донесе денят. Ала нещо не беше наред. Нещо беше фалшиво. Спомних си кавгата с Жан-Луи. Все пак бях в Париж; все пак днес щях да празнувам годишнината от сватбата си.
Междувременно радостта ми от пътуването бе претърпяла няколко значителни удара. Съвсем сериозно се питах дали беше добра идея да дойда тук с Жан-Луи, а не сама. Всичко ми се струваше фалшиво. Дали причината се криеше в различните ни очаквания? Той виждаше града с други очи, не като мен, не споделяше въодушевлението ми. Нещата, които аз намирах за красиви, не го интересуваха, а красивото според него за мен нямаше нищо общо с Париж. Възможно ли е той да ме ревнува от времето, което съм прекарала тук без него? В главата ми кръжаха най-различни мисли.
За тридесет и деветте си години изглеждах относително добре. Не би било зле да спортувам повече, освен това се колебаех доколко работата ми в културния отдел на градската управа е най-доброто за мен. Откакто се бях отказала от следването, не се интересувах особено от професионалната си кариера, защото двамата с Жан-Луи искахме да имаме деца. След сватбата решихме да почакаме година-две. После не се получи веднага, но аз си казах, че началото на тридесетте също е добра възраст. Изведнъж се озовах в средата на тридесетте, а все още не бях забременяла. Не обичах да си спомням за онези години. Тогава нещо между мен и Жан-Луи се счупи. Вече не се любехме безгрижно, непрекъснато мислехме дали ще забременея. В подходящите дни настоявах да правим секс, през другото време не изпитвах желание. Всеки месец се изпълвах с нова надежда и всеки месец се разочаровах по-силно от поредния провал.
По някое време Жан-Луи заяви, че щял да бъде щастлив с мен и без деца. Ала си пролича, че не го мисли. Искаше само да ме утеши. Аз обаче трудно приех перспективата да живея без деца. Един ден осъзнах, че влакът е заминал без мен.
Въпреки уверенията ни, че не е станало нищо страшно, липсата на деца нанесе вреда на брака ни. Вече не бяхме безгрижни както преди, вече не се срещахме често с приятелите си — децата им отдавна ходеха на училище. Жан-Луи се пристрасти към автомобилите, а аз започнах все по-често да се замислям къде е моето място в живота. Ако ме попитат на какво държа най-много, със сигурност ще почна да заеквам. Всичко изглежда най-обикновено. Бих могла да живея в друг град, да упражнявам друга професия… И да, дори да обичам друг мъж, не Жан-Луи.
Внезапно си спомних един ден на плажа през последното лято. С Жан-Луи бяхме на море. Лежахме мързеливо на пясъка. Току-що бях излязла от морето и се притиснах към него, защото кожата му беше прекрасно топла.
Вечерта, изгорели от слънцето и гладни, решихме да хапнем стриди и отидохме в небезизвестното ваканционно селище Кап д’Агд. Потърсихме си ресторант на самата крайбрежна алея, за да се любуваме на Средиземно море. Влязох в бара за стриди подръка с Жан-Луи и едва не получих удар: зад тезгяха стоеше Жюлиен. Моят Жюлиен от Париж!
Сигурно съм го зяпала настойчиво, защото той се стъписа. След малко ме позна и ме поздрави с целувка по бузата.
— Малката Лили Марлен с многообещаващото име! — възкликна той с тъй любимия ми леко дрезгав глас. Обърна се към Жан-Луи и му подаде ръка.
— Мъжът ми, Жан-Луи — чух се да го представям. — Жан-Луи, това е Жюлиен. Познаваме се от едно време.
Внезапно осъзнах защо никога не бях разказала на Жан-Луи за Жюлиен. И след толкова години пак ме порази. Изглеждаше безсрамно добре, имаше вид на мъж, който се наслаждава на живота. Късата му, гъста коса бе започнала да посивява, слънцето бе вкопало бръчки от носа към устата, но те според мен имат нещо общо и с характера. Все още приличаше на хипи, все още беше малко тромав, носеше широки дънки и неогладена бяла тениска, както някога. Сякаш тъкмо се бе завърнал от ветроходство с приятели. Даде ни маса на терасата и прие поръчката: стриди и лангусти, към които ни препоръча леденостудено Picpoul de Pinet — нотките на акация и глог подхождали отлично на морските дарове. През цялото време се наблюдавах отстрани. Напълно изгубила увереността си, не разбирах защо Жюлиен приема срещата ни така естествено. Бях готова да се врътна и да избягам, но бях закъсняла.