— Не можех да спя и излязох да се поразходя.
Жената стана, кимна на Жан-Луи и се отдалечи. Останахме сами.
— Можеше да ми оставиш бележка. Или поне да си вземеш мобилния телефон. Опитах се да ти се обадя.
Жан-Луи извади телефона ми от джоба си и демонстративно го сложи на масата между нас.
— Съжалявам. Не исках да те будя и излязох да подишам чист въздух. Впрочем, най-сърдечни благопожелания за сватбения ден. Имам нещо за теб, на което е изобразена Айфеловата кула. Почакай, ще ида да го взема от стаята.
Погледнах се набързо в огледалото. Открих лека усмивка. Разходката ми се бе отразила добре.
Слязох отново в градината и понечих да седна. Жан-Луи се изправи и ме прегърна.
— И на теб сърдечни благопожелания! Благодаря ти, задето ме изтърпя толкова време. Вчера се държахме много глупаво.
Кимнах и му връчих билетите за разходка с корабче по Сена — вчера бях успяла да ги купя от рецепцията. На корицата наистина беше Айфеловата кула, осветена от хиляди лампички.
— Корабчето ще потегли довечера в седем. Романтична разходка.
— Окей. Радвам се.
Телефонът ми забръмча.
— Ало? — обадих се.
Звънеше ми Каро. Щях да прекратя разговора, но като чу името й, Жан-Луи стана и смръщи вежди.
— Ще се кача в стаята.
Кимнах му.
— Какво има, Каро?
— Е, как са влюбените гълъбчета? Най-сърдечни благопожелания! Невероятно е, че издържа толкова време с Жан-Луи.
— Преди малко и той ми каза същото.
— Прав е. — Каро не харесваше особено съпруга ми. Смяташе, че ме ограничава и е твърде традиционен. — Какво правиш в момента?
Звучеше малко задъхана.
— Седя в градината пред хотела и чакам закуската.
— Непременно трябва да ти кажа нещо.
Любопитството ми се събуди.
— Какво има?
— Срещнах го.
Веднага разбрах какво има предвид. Истинският. Каро го чакаше от години.
— Разказвай! Къде?
— О, няма да повярваш! При Франсоа. Преди два дни.
Франсоа беше собственикът на кафене Le Tabary’s в Сет — двете с Каро винаги ходехме там.
— Луда история. Изпуснах си ключа, той седеше на съседната маса, наведох се да го вдигна, той направи същото и си ударихме главите.
— Колко романтично. Как се казва?
— Джеймс.
— Като Джеймс Бонд?
— Англичанин е. — В гласа й прозвуча лека тъга.
— Англичанин? Но живее в Сет, нали?
Разтревожих се. Неизбежно щяха да се получат усложнения. Не ми звучеше като щастлива любовна история.
— Още не. Търси си къща…
— Какво? Търси си къща? Какво означава това?
— Иска да се премести във Франция.
— Каро, ти го познаваш само от два дни!
— С него е различно. Той е истинският. Никога не съм изживявала два толкова силни дни. Освен това той няма да се премести заради мен, искам да кажа, идва във Франция не само защото аз съм тук. Търгува с къщи.
— Искаш да кажеш, че е брокер на недвижими имоти — поправих я сухо. Тези хора бяха червена кърпа за нас. Откакто парижани и англичани започнаха да си купуват къщи в Сет, имотите станаха недостижими за нас, обикновените смъртни.
— Той е различен. Не е женен. О, Марлен, той е страхотен! Прекарваме си фантастично!
— Колко време ще остане?
— Утре трябва да се върне в Лондон. Следващата седмица ще отида при него. Иска да ми покаже къде живее и така нататък. Чакам го с нетърпение.
— Ще отидеш в Лондон?
— Не е ли страхотно? — Каро замълча, сякаш очакваше поздравления.
— Кога ще се запозная с него? — попитах най-после.
— Да видим. Вероятно при следващото му идване в Сет. О, Марлен, като го видиш, ще разбереш защо съм толкова щастлива!
— Знаеш, че ти желая само най-доброто.
— Да, знам. Кажи ми набързо как се чувстваш там!
Поколебах се как точно да го опиша.
— Париж е много различен, когато съм с Жан-Луи — подех предпазливо. — Гледам града с чужди очи. Не мога да се доближа до него. Снощи се скарахме. Нали знаеш каква съм, когато съм несигурна и не се чувствам на мястото си. Говоря и говоря, сигурно го изнервям с обясненията си. Тази сутрин направих кратка разходка без него, беше страхотно…
— Защо просто не го удавиш в приказки? Така ще си спокойна.
Избухнах в луд смях. Келнерката ми донесе кафе и виенски кифлички с мармалад, стафиди и ванилов крем. Бяха още топли. Постави до тях бутилката шампанско, която й бях оставила снощи, за да я изстуди. Донесе и две тежки, шлифовани чаши, които съвършено се вписваха в атмосферата на хотела. По изстудената повърхност на бутилката вече се образуваха водни капчици.