— Само да знаеш какво има на масата пред мен… — Нарисувах с пръст малко сърце върху бутилката.
Каро въздъхна.
— Какво ще правите днес?
— Още не знам точно. Имам желание да се разходя из Монмартър. Или да посетя гробището „Пер Лашез“. Ще решим по-късно. Довечера ще се разходим по Сена с корабче и ще вечеряме. Това е моят подарък за Жан-Луи.
— Плаване по реката и вечеря на свещи? Не намери ли нещо с техника?
Не отговорих.
— Окей, а аз ще се чукна с Джеймс за твое здраве. Сега обаче трябва да бързам. Той ме чака при Франсоа! Отиваме на морето. До вторник!
Каро затвори.
Въздъхнах. Приятелката ми винаги се влюбваше в мъже, които създаваха усложнения. Или бяха женени, или още след първата среща се оказваха с дефицити в характера. Преди пет години Каро се бе развела с Пиер и оттогава все търсеше. Досега винаги оставаше разочарована. Отново въздъхнах. Дано този път всичко да се нареди добре. Загледах се как капките се плъзгат по бутилката и стичат върху масата.
— Защо въздишаш? — Жан-Луи седна отново срещу мен.
— Каро се е запознала с някакъв мъж.
— Алилуя!
— Англичанин. От Лондон.
— Нима си очаквала приятелката ти да си намери подходящ мъж във Франция?
Неволно се засмях.
— А това какво е? — Жан-Луи посочи бутилката.
— Искам да вдигнем тост.
— Но ще пием за нас, не за Каро. — Той бръкна в джоба си и извади малка кутия. — За теб.
— Но ти ми подари пътуването! — Веднага разбрах какво има в кутията. Познах знака на бижутериен магазин на „Шанз-Елизе“, пред който вчера бяхме прекарали доста време.
— О! — пошепнах. Развих хартията и извадих пръстена с квадратен опушен кварц, който бях пробвала. Модерен, голям пръстен, а камъкът точно повтаряше цвета на тъмнокестенявата ми коса. — Кога го купи? — попитах смаяна. — Нали през цялото време бяхме заедно!
— Ти просто ме изостави. Разполагах с достатъчно време.
Преглътнах. Сложих си пръстена и огледах ръката си.
Внезапно очите ми се напълниха със сълзи. Трогнах се истински. Бях оставила мъжа си сам на улицата, а той е отишъл да ми купи пръстен.
— Благодаря ти. Не за пръстена, а защото си ми го купил въпреки кавгата ни.
— Може би тъкмо заради това. Все пак си ми жена.
В този миг го чувствах много близък. В същото време бях объркана. Ставаше ми все по-трудно да понасям тази вихрушка от емоции.
Неочакваният край дойде след закуската. Качихме се в стаята да си измием зъбите и да си вземем нещата.
— Нали каза „Версай“! — извиках. — „Версай“! Двореца! Там отиваме днес!
На закуска обсъждахме какво да предприемем днес и Жан-Луи бе предложил да отидем във „Версай“.
— Както вече отбелязах, ти никога не ме слушаш. Имах предвид Porte de Versailles.
„Порт дьо Версай“? Това е крайната станция на една от линиите на метрото. В експо центъра се провеждат големите парижки изложения.
— Днес започва автомобилният салон, с акцент върху олд таймерите. Знаеш колко отдавна мечтая да си купя шевролет корвет.
Припомних си с недобро чувство безкрайните разговори за този „грандиозен автомобил“. Най-отличителната му характеристика бе несравнимото бучене на двигателя. Стъписах се, но в следващия миг ме обзе гняв.
— Поканил си ме в Париж само за да отидеш на автомобилния салон. Изобщо не си мислел за мен.
— Винаги съм искал да посетя автомобилния салон.
— Аз обаче не искам! Другояче си представях сватбения си ден. Няма да зяпам тъпите ти автомобили.
— Стори ми се уместно да съчетаем едното с другото. Но щом не искаш, върви във „Версай“ да разгледаш двореца, нямам нищо против. Ще се срещнем по-късно. — В гласа му звучеше обвинение.
Сега вече ми писна.
— Знаеш ли какво? Върви си гледай колите! Аз няма да дойда!
Грабнах си чантата, изхвръкнах от стаята и затръшнах вратата.
Излязох с бързи крачки от хотела и се запътих към метрото. Докато тичах надолу по стълбата, чух влака да влиза в метростанцията. Качих се и се отпуснах на една седалка. Все още дишах ускорено, очите ми бяха пълни със сълзи. Пътувах на север, без да знам къде отивам. Постепенно се успокоих. Погледът ми падна върху пръстена, подарък от Жан-Луи. Дощя ми се да го сваля и да го хвърля, после обаче си казах, че съм твърде стара за подобен театрален жест. Освен това харесвах пръстена. С всяка следваща станция перспективата да прекарам деня сама изглеждаше все по-примамлива. Щях да правя, каквото си искам: да влизам в бутици, да ме гримират в някой голям магазин, да седна в някое бистро и да пия шампанско… Момент, момент! Точно с това ще започна деня!