— Никой от нашето семейство няма по-високо образование. А и ти така и така ще се омъжиш. — С това темата приключи.
Виан обичаше кътчето земя, където бе отраснала. Тъмни гори покриваха хълмовете на Севените и през есента там събираха гъби, сладки кестени и трюфели. Обичаше и буйните реки, вкопали се дълбоко в скалите — Ардеш и Дюзон. Бяха пълни с риба, при суша децата скачаха с часове от камък на камък, а в ранно лято, когато бяха пълноводни, се хвърляха във водата от мостовете. Ала Виан не си представяше как ще прекара тук целия си живот. Искаше да живее по-различно от приятелките си и майка си, която се бъхтеше от сутрин до вечер, готвеше, търкаше, обработваше градината и се усмихваше само в много редки случаи.
Един от малкото източници на доходи, достъпни за жените в околността, беше работата им като кърмачки. Много парижанки оставяха децата си тук. Кърмачки и бавачки отглеждаха и възпитаваха извънбрачни или необичани деца на заможни жени. За да станеш бавачка обаче, трябваше да си омъжена и да имаш деца, а Виан се чувстваше твърде млада за това.
Седеше в кухнята. На голямата дървена маса пред нея имаше купчина орехи, чувалът до масата също беше пълен с орехи. Двете с майка й чупеха орехи и ги разпределяха за зимата. Потънала в мисли, Виан въртеше ядките в ръка. „Научно име Juglans, описан от Лине, листата срещуположни, перести…“ След неколкочасова работа бе нарисувала в тетрадката си и това растение като толкова други. Вече беше истински майстор. Претворяваше растенията почти фотографски, с фин щрих и усет към детайла. Упражняваше се дълго и често-често разглеждаше рисунките в ботаническите книги, заети от библиотеката. Вече познаваше всички ботанически книги, или поне тези от библиотеката в Алес.
Майка й я побутна.
— Най-хубавите слагаме тук, не забравяй — и тя извади от купата на Виан една съвсем здрава половинка, за да я сложи в синя керамична чиния. После щяха да накиснат най-хубавите орехови ядки в мед, за да ги запазят за Коледа. От останалите щяха да направят орехово масло.
Виан въздъхна. Върховете на пръстите й бяха оцветени в кафяво, а черното под ноктите нямаше да се махне дни наред. Чистенето на гъби също боядисваше ръцете й, а след него щеше да дойде редът на сливите — да им извадят костилките и да ги изсушат, после щяха да вадят картофи, а след тях… През есента винаги имаше много работа, прибираха реколтата и пълнеха килерите за зимата.
Скоро щеше да навърши шестнадесет. Прекарваше всяка свободна минута в ботанически изследвания, навлизаше все по-дълбоко в тази наука и тя я запленяваше все по-силно. Където другите виждаха само плевел или полезно растение, тя откриваше форми, цветове, фини разклонения и жилки. Отдавна беше купила със спестените си пари преса за растения и съхраняваше най-хубавите цветове и листа, които намираше. Отдавна се бе научила да класифицира растенията и да ги причислява към различните видове. Освен това беше започнала целенасочено да търси описаните в книгите растения на посочените характерни местообитания. Обичаше това занимание, то й запълваше многото самотни часове.
Наскоро попадна на статия за лечебните растения. Изненада се, като намери много от тях по лавиците в магазина на родителите си. Започна да събира див розмарин и мента, да ги суши и да ги продава. Ала любимата й книга си остана тази за „Ботаническата градина“ в Париж.
— Един ден ще отида там — обеща си твърдо тя, — а дотогава ще науча колкото може повече за ботаниката.
— Какво каза? — попита майка й.
Виан не осъзнаваше, че мисли на глас.
— О, нищо — побърза да отговори тя.
И през това лято братовчед й Огюст дойде за ваканцията. Семейството му живееше в Бордо. Той беше фукльо и постоянно се хвалеше пред братята й с женските си истории. Виан го мразеше, защото насъскваше братята й срещу нея и не пропускаше случай да я унижи.