След по-малко от час се разположих в най-добро настроение на слънчевата тераса на Les Deux Magots[12] на булевард „Сен Жермен“. На масата пред мен стоеше висока чаша със златножълта течност.
— Наздраве, Лили Марлен.
Това шампанско беше много по-хубаво от предишното, което бях изпила с Жан-Луи. Явно всичко зависеше от обстоятелствата.
Платих астрономическата сметка, без да ми мигне окото, и реших да посетя музея. Точно както някога. Това беше нещо, което аз обичах, а Жан-Луи намираше за досадно. Запътих се към музея „Орсе“ в чудесно разположение на духа. Някога често ходех там, но не го помнех много добре. Преминавах бавно от зала в зала, спирах се пред известни картини, например „Произходът на света“ от Курбе или „Жени в градината“ от Моне, и дълго ги разглеждах.
— Бихте ли се дръпнали, искам да снимам картината!
Погледнах неразбиращо мъжа с приготвен за снимка смартфон.
— Какво да направя? — Усъмних се дали съм чула добре.
— Да се поотдръпнете, за да направя снимка.
Поех дълбоко дъх.
— Тук сте в музей. Човек идва тук, за да види картините в оригинал, не да ги фотографира. Ако сте дошли за снимка, купете си пощенска картичка от магазина.
— Хайде, не ставайте зла. Брат ми е болен и се наложи да си остане вкъщи. Искам да му пратя снимка. Просто се дръпнете, за да снимам картината.
Следващото помещение беше почти празно. Живописта от преди войната очевидно не интересуваше много-много посетителите. В малката зала висяха само няколко картини. Затова още с влизането си видях средно голямата картина, окачена на отсрещната стена, горе-долу метър на метър и половина. Спрях рязко и сложих ръка върху устата си, за да заглуша вика на изненада. Жената на картината бях аз, в това нямаше съмнение.
Огледах се. Дали някой бе забелязал реакцията ми? За щастие бях сама. Приближих се до картината — изобразяваше жена в бална рокля. Кожата над дълбокото деколте блестеше алабастрова. Почувствах се привлечена като от магия. Жената седеше пред тоалетка и гледаше в огледалото. Сякаш проверяваше как изглежда, преди да тръгне. От гърба й погледът на зрителя умело се насочваше през линията на косата и носа към десния край на картината, където огледалото показваше лицето на жената. И това лице беше моето.
Не беше просто прилика, не, тук имаше нещо друго. Жената бях аз. Докоснах с пръст бенката над лявата вежда — имах я по рождение. Жената на картината имаше същата. Беше изключено да е случайност. Внезапно ми стана горещо, в гърлото ми се надигна несигурен смях. Отново разгледах картината: еднакъв цвят на косата, прав нос, същата линия на устата, силно очертана горна устна, точно такива светли очи на по-скоро бледото лице.
Потреперих. Стана ми страшно. Какво да правя сега? Нещо в мен ми казваше просто да се обърна и да си отида, да забравя какво съм видяла. Вместо това останах като вкопана пред картината и продължих да я съзерцавам.
Как е възможно? Плъзнах поглед наоколо и спрях очи върху табелката. Там бе написано следното:
Дейвид Марлоу Скот (1900–1957)
След бала, 1939
Масло
Значи, художникът е умрял преди раждането ми, а картината е нарисувана доста години преди смъртта му. Дишах ускорено. Краката ми тежаха, сякаш бях пробягала маратон. В ъгъла на помещението видях стол. Свлякох се тежко върху седалката, без да изпускам картината от поглед. За момент затворих очи. Отворих ги, но картината си висеше на мястото, а жената на платното все още бях аз. Поех дълбоко дъх. Какво означаваше това? Как беше възможно? Жената на картината със сигурност ми беше роднина, някоя моя прабаба. Нямаше друго обяснение.
Започнах да пресмятам. Сравних през коя година е била създадена картината — 1939 — с родословното дърво на семейството ми. Жената на платното не беше съвсем млада, прецених възрастта й някъде между двадесет и пет и тридесет. Следователно се е родила към 1910, 1915 година. Поколението на дядо и баба. Аз приличах повече на баща ми, от него бях наследила фините черти на лицето. Мама имаше по-скоро резки черти, освен това косата й, както и косите на сестрите й, имаше червеникав оттенък. Жената на картината изглеждаше като мен, следователно ми беше роднина по бащина линия.
— Значи, си от семейството на татко — обясних аз на двойницата си от картината. — Баща ми е роден през 1942 година, двамата му родители са родени преди Първата световна война. Дядо ми бе починал много рано, познавах обаче баба Одил. Тя живееше в Сен Флоран, малко село в Севените, на около час път с кола от Сет. През детските си години често прекарвах лятната ваканция при нея. Тя беше прагматична жена, никога не хленчеше. „И най-черният час трае само шестдесет минути“ — това беше мотото на живота й.
12
„Двамата търговци“ — кафене, основано през 1885 г., играло важна роля в културния живот на Париж. Получило е името си от двете големи дървени фигури на китайски търговци. — Бел. прев.