Бях виждала нейни снимки на младини и това ми позволи да я изключа като модел за картината. Възможно ли беше да е нейна сестра? Или сестра на дядо? Да, точно така, това е единствената възможност да се е получила тази смайваща прилика: жената на картината е моя пралеля. Защо обаче не знаех нищо за нея? Станах и се приближих плътно до картината, за да огледам отново лицето й в огледалото и да открия в него чертите на дядо или баба. Замалко да докосна платното с върха на носа си. Уплаших се да не се включи алармата.
— Ако не знаех кога е създадена картината, щях да си помисля, че сте вие.
Сърцето ми подскочи. Обърнах се и се озовах лице в лице с мъж с леко посивели слепоочия. Навярно беше няколко години по-възрастен от мен. Дълбокият му глас бе способен да разтопи всеки лед.
— И аз току-що установих същото — отговорих, без да се замисля.
— Роднина ли ви е? Може би баба?
Мъжът посочи платното.
— Не знам. Виждам я за първи път. Едва днес открих картината.
— Но това сте вие, няма съмнение. Даже малката бенка е на същото място.
Харесва ми, когато хората се вглеждат така внимателно. За мен това означава да оценят личността ми. Ала погледът на мъжа срещу мен ме смути. Сведох глава. Носех дънки и шарена тениска, върху нея жилетка. Внезапно се видях през очите на мъжа, който стоеше пред мен и ми се усмихваше. Вече немлада жена по джинси и тениска, застанала пред картина на жена във великолепна вечерна рокля — личеше си, че е прекарала няколко часа пред огледалото, за да се направи красива. Разликата между двете не можеше да е по-голяма.
Улових се, че вече не владея мислите си. Картината, жената, непознатият мъж, как изглеждам… Всичко в главата ми се обърка и се уплаших да не съм оставила впечатление на не съвсем нормална.
— Значи, нямате обяснение? — Искреният интерес в гласа му ми помогна да се овладея. — Художникът е Марлоу Скот. Познавате ли го?
Очевидно и той бе прочел табелката.
— За съжаление никога не съм чувала за него.
Ядосах се на себе си, задето художникът ми е непознат. Ако не бях прекъснала следването, сигурно щях да знам нещо за него.
— Ако си спомням добре, той е английски художник, дошъл да учи в Париж. Подобно на мнозина други, е останал в града, докато войната не го е прогонила. Доколкото знам, това е единствената му картина, изложена в музей. Поне във Франция.
— Мили Боже, вие явно сте наясно с тези неща!
Той се усмихна.
— Кича се с чужди качества. Наскоро колега организира аукцион с чуждестранни художници в Париж. Там споменаха името Скот.
Не знаех за какво да попитам първо, за аукциона или за художника.
— Какво е станало с него? Искам да кажа, след избухването на войната.
Мъжът вдигна рамене със съжаление.
— Нямам представа. Не е бил толкова значителен. — Гледаше ме с обезпокоителна настойчивост. — Въпреки че тази картина несъмнено има качества.
Непознатият огледа внимателно платното и отново се обърна към мен.
— Извинете, не се представих. Казвам се Етиен Виардо. По професия съм аукционер. Тясната ми специалност е живописта на деветнадесети век. В случая е жалко, иначе положително щях да знам повече за картината.
Протегна ми ръка и аз я поех колебливо.
— Марлен Русел. Всъщност Лили Марлен, но родителите ми са попрекалили. Значи, сте аукционер? Това означава ли, че сте следвали история на изкуството?
— Продавам картини по поръчение на клиенти.
Гледа ме в продължение само на няколко секунди, но не мен ми се сториха цяла вечност. Очите му се оцветяваха ту в тъмносиньо, ту в сиво и излъчваха сила.
— Знаете ли какво? Тази история с картината ме заинтересува. За съжаление се налага да тръгвам, след час имам аукцион. Съвсем наблизо, на улица „Риволи“. — Помисли малко и продължи: — Присъствали ли сте някога на наддаване? Желаете ли да дойдете с мен? В кабинета си имам куп книги по живопис. Ще ги прегледаме и нищо чудно да открием нещо за вашата картина.
— Моята картина? — Погледът ми се върна към жената на платното.
— Ами да, нали вие сте изобразена там. Респективно някой, който дяволски ви прилича. — Забеляза колебанието ми. — Моля ви, не казвайте не. Отивам към изхода и ще ви изчакам там няколко минути. Останете още малко тук, за да се сбогувате. — Погледна ме с печелеща усмивка. — До скоро, надявам се.
В главата ми се гонеха мисли. Постарах се да се съсредоточа, за да събера отделните краища.