Моята картина. Непознатият бе улучил съвсем точно. Непременно трябваше да разбера коя е жената на платното и какво общо има с мен.
Още повече, че тази жена ми харесваше. Изглеждаше толкова сигурна в себе си. Седеше спокойна, овладяна и оставяше погледите на художника и на зрителите да се плъзгат по нея.
В този миг всичко се върна, прозрението ме връхлетя и ми стана горещо: любопитството, което по време на следването ме приковаваше към някоя картина; проучванията, търсенето на мотивите на художниците; семинарите, когато обсъждахме отношението художник — модел; биографиите на моделите, често обект на подозрения в непочтеност, защото са изкарали нещо допълнително към оскъдната си заплата. Обстоятелствата, продиктувани от времето, но и от биографиите на художниците, неизменна част от картините, търсенето на художествени школи, на образци и ученици.
В мен отново се събуди жаждата за знания както преди. Защо да не опитам да почерпя от старите си познания, от някогашната си страст? Нима тази картина, която очевидно има нещо общо с мен, не е възможно най-добрият повод да проверя дали все още нося в себе си желанието да се занимавам с история на изкуството?
— Точно това ще направя — казах си тихо и благодарих наум на Париж, града, който правеше подобни чудеса възможни.
Телефонът ми забръмча. Положих усилие да проумея откъде идва шумът, толкова бях потънала в мисли. Жан-Луи ми изпращаше есемес.
Представи си, срещнах Франсин. Като сме двама, е по-забавно. Ще се срещнем довечера в хотела. Кога е плаването по Сена?
Франсин? Сигурно Франсин Льогран от Сет? С Жан-Луи се познаваха още от училище. И Франсин беше побъркана на тема автомобили като него. Живееше в Монпелие и винаги се държеше, сякаш е емигрирала в Америка. Двамата се срещаха от време на време. В гърдите ми се надигна ревност. Той дори не бе сметнал за необходимо да ми позвъни, а изпращаше есемес. И бе забравил в колко часа е разходката с корабче. Написах кратък отговор:
19 ч. Приятно прекарване!
Моментът на магия между мен и картината бе разрушен. Дали Етиен Виардо все още ме чакаше? Трябваше да говоря с него. Бързо се насочих към изхода с надеждата да го заваря там.
Шест
Автобусът се наклони на завоя и Виан политна към прозореца. Това я изтръгна от мечтанията. Тя разтърка натъртеното си рамо и отново изправи гръб. Пътуваше към Алес. Дотук всичко беше както обикновено — тя често ходеше в Алес. Днес обаче щеше да отиде на гарата и да се качи във влака за Париж. През нощта тайно си бе събрала багажа в един куфар. Потеглила беше още на разсъмване.
За щастие никой от селото не я бе видял. По време на пътуването попиваше гледката на околността. Сигурно за последен път минаваше покрай гористите хълмове на своя роден край. Нервно си погледна часовника. Слава Богу, автобусът щеше да пристигне навреме в Алес и тя ще успее за обедния влак. Увери се, че куфарът й е на сигурно място в мрежата за багаж. Малката й чанта лежеше в скута й, през цялото време я притискаше към себе си. Вътре се намираха всичките й спестявания. Надяваше се да й стигнат на първо време в Париж, макар да нямаше понятие колко скъп е животът в столицата. Бе взела любимата си ботаническа книга, както и някои лични вещи и семейни спомени.
Нищо повече не й беше нужно.
Беше септември 1928 година. Виан не бе единственото младо момиче, което идваше от провинцията в Париж да търси работа и място за живот. Париж беше магнит, разпращащ лъчите си по цялата страна. Във всяко село се разказваха истории за синове и дъщери, отишли в столицата и преуспели. Някои попадаха под колелата, но за тях се мълчеше. В Париж всичко беше възможно. Париж привличаше със забавления, с пари и власт. За много жени градът криеше обещания за професионална независимост и лична свобода.
След два часа Виан седеше във влака с изправен гръб, напрегната. Пейзажът се плъзгаше покрай нея, хоризонтът се разширяваше, ставаше все по-равно. Никой от пътниците около нея не би допуснал, че момичето е напуснало своето село тайно, без позволение от родителите си. Не се замисли и кондукторът, пусна я да мине без възражения. Междувременно майка й сигурно беше прочела прощалното писмо, което бе оставила на леглото си. Клотилд щеше да разбере защо снощи Виан е настояла да я прегърне, да вдъхне още веднъж аромата на мента и бегли остатъци от лавандуловото масло, с което снабдяваше клиентките. Сърцето й натежа, като си помисли каква болка й причинява. Но така трябваше да бъде. Взе решение веднага щом пристигне, да пише на майка си, за да не й създава ненужни грижи.