Влакът мина през предградията на Париж на здрачаване. При вида на високите къщи и безкрайните, преплетени улици Виан се уплаши. Как ще се оправи тук? Дали ще се намери място за нея? Поне да имаше адрес или подслон за първата нощ. После обаче забеляза Сена, блещукаща под лунната светлина, и страховете й в миг се стопиха.
Много скоро излезе на площада пред Лионската гара. В еуфорията й се примесваха съмнения, трепереше от вълнение. Чувстваше се изтощена до смърт и би дала всичко за меко легло и вечеря, но къде да отиде? Приближи се мъж и й предложи и двете с мръсна усмивка. Тогава решителността й се върна.
— Изчезвайте или ще повикам жандармите! — скастри го тя.
Мъжът изчезна и тя продължи да стои изгубена сред навалицата. Трябваше да си намери стая за нощувка. Забеляза как я гледа един полицай, вдигна куфара и забърза напред, сякаш отлично знаеше къде отива. Зави в първата улица и се озова пред западнал хотел. Защо да не отседне тук? Отиде на рецепцията.
— Е, малката? Стая ли търсиш? Няма да питам откъде идваш и от кого си избягала. Тук често идват момичета като теб. Гарата не е далеч. Имам още едно легло. Вземи го или се откажи.
Жената говореше категорично, но не нелюбезно, и Виан кимна.
Влезе в малка стая на първия етаж и дори не запали лампата, а веднага си легна. „Преодолях първото препятствие“, помисли си тя и се зави с одеялото. Изпитваше облекчение, че вече не се налага да мъкне тежкия куфар и може да си протегне краката. В Париж съм! Ще се справя с всички следващи трудности! Още не знам какво ме очаква тук, но знам, че Париж е градът на светлините и любовта, и ще направя всичко, за да започна нов живот и да успея. С тази мисъл заспа.
Събуди се, защото някой грубичко я разтърсваше за рамото.
— Ей, това е моето легло. Тъкмо бях изпрала чаршафа. Освен това съм уморена като куче. Твоето легло е отсреща.
Виан видя широко лице с червени, чувствени устни. Момиче на нейната възраст я гледаше отвисоко и се опитваше да изглежда сърдито.
— Сигурно тъкмо си пристигнала? — попита непознатата.
Виан кимна.
— Добре. Представям си как се чувстваш. Въпреки това искам да ми освободиш леглото.
Виан стана веднага. Вече не беше толкова уморена, но костите я боляха от продължителното пътуване.
— Как се казваш?
— Виан.
— Аз съм Клотилд.
— Боже, така се казва майка ми!
Засмя се истерично и ледът между двете се разтопи.
Клотилд беше дошла в Париж преди два месеца, също без знанието на родителите си. Произхождаше от село в Бретан.
— Е? Как е в Париж? Установи ли се вече? — поинтересува се Виан. Вече седеше върху другото легло, защото в стаичката нямаше стол. За първи път огледа по-внимателно тясното помещение: две най-обикновени легла едно срещу друго, между тях от едната страна прозорец, под който беше масата за миене, а насреща му вратата с няколко куки за дрехи. Стаята беше по-малка от нейната в Сен Флоран. Когато лежаха на леглата, двете с Клотилд можеха да се хванат за ръце.
Клотилд си придаде важен вид.
— Имаш късмет, че ме срещна. Отлично знам как човек да се оправи в Париж. И така: каква е твоята мечта?
— Моята мечта?
— Ами да. Защо си дошла в Париж? Какво търсиш тук?
— Каквото търсят всички. Просто искам да живея в Париж! Искам да съм свободна и никой да не ми предписва как да живея. Искам да се потопя в множеството и да не се оправдавам за всяка своя постъпка. Искам да излизам, да ходя на кино и да танцувам. Все неща, които ги няма в Сен Флоран или не е разрешено да се правят. И най-важното: искам да отида в Ботаническата градина и да стана ботаничка.
Клотилд избухна в смях.
— Не трябва ли първо да учиш в университета? Кой ще ти плаща таксите? Не ми приличаш на човек с пълни джобове.
Виан хвърли бърз поглед към куфара си — на влизане просто го беше пуснала на пода. Стоеше си точно там, където го бе оставила.
— Не се притеснявай, не съм докоснала нещата ти — рече Клотилд.
— Не съм си и помислила…
— Трябва да се научиш да си пазиш вещите — посъветва я сериозно Клотилд. — Преди да следваш, ще се наложи да поработиш. Утре ще те взема с мен при мосю Балкон.
— Не е задължително непременно да следвам, за да стана ботаничка — възрази Виан. — Но ти си права, първо трябва да си стъпя на краката и да спечеля пари. После обаче… Ще видиш. И така, аз ти казах мечтата си, сега ти ми кажи твоята.
Клотилд опря брадичка върху дланите си и се загледа замечтано в тавана.
— Искам да бъда щастлива тук, също като теб.