— И как ще стане?
— Ще си намеря мъж с малко магазинче или работилничка. Може би занаятчия. Само не рибар! Наситила съм се на риба за цял живот. Моите родители са рибари и вече не понасям миризмата и вечно студените ръце. Държа да изглежда добре и да е мил с мен. Двамата ще работим здравата и ще печелим. Не е нужно да съм богата, но ще имам пари за красиви рокли. Всяка вечер ще ходя на танци или на кино.
— Е, щом няма нищо повече…
Въпреки че… като гледаше Клотилд — красива и наперена, знаеше какво иска. Със сигурност много мъже я харесваха.
— Кой, впрочем, е мосю Балкон?
Междувременно Клотилд си бе легнала. Прозя се широко и обясни:
— Утре сутринта ще идем при него. Собственик на перачница. Работя там. А сега да спим. Лека нощ.
Макар и изтощена, Виан дълго не можа да заспи отново. Лежеше будна, огряна от меката светлина на уличния фенер отпред, и се вслушваше в шумовете на Париж, съвсем различни от онези в Сен Флоран. По това време там цареше мъртвешка тишина, а тук се чуваше бръмчене и съскане. Виан чу да бият камбани, в близката гара пристигаха влакове… а дали пък не е известната подземна железница — метрото? Да не би то минава точно под нея?
Дочуваше разговори между минувачи, тропане на бързи крачки по тротоара, бръмчене на автомобили… Отнякъде долетяха жални звуци на акордеон, но други шумове бързо ги заглушиха. Клотилд простена тихо в съня си. Виан се вгледа в мекото лице с красиво очертана уста. Радваше се, че е попаднала точно на Клотилд. До нея се чувстваше сигурна.
Бе готова да ликува. Бе успяла! Пристигна в Париж, имаше покрив над главата, а от утре, с малко късмет, щеше да има и работа. Въздъхна дълбоко и затвори очи.
На разсъмване се наложи Клотилд да я раздруса.
— Хайде ставай, мързеливке! В Париж не се спи. Трябва да тръгваме, иначе ще закъснеем.
Виан погледна сънено часовника. Още не беше дори шест.
Клотилд й донесе табла с голяма чаша кафе и препечена филия хляб с масло.
— Хазайката ни ги приготвя. Ние, естествено, си плащаме.
За момента й беше все едно. Виан умираше от глад, а препеченият хляб беше невероятно вкусен.
Закусиха и тръгнаха. Клотилд вървеше напред и на всеки няколко крачки подканваше Виан да върви по-бързо. Ала Виан не можеше да се насити на гледката. Преди да изминат и сто метра, се озоваха на Площада на Бастилията.
— Наистина ли живеем тук? — зарадва се тя. — Толкова близо до Бастилията?
Заобиколиха площада отдясно и последваха табелите към Площада на Републиката. И тук в средата се издигаше огромна скулптура, имаше фонтани и пейки под дърветата. Виан се учудваше на всичко: на високите сгради, на движението и широките булеварди. Много пъти се спъна, захласната да гледа. Накрая Клотилд стана нетърпелива.
— Побързай най-сетне! Ако закъснеем, мосю Балкон няма да те назначи, гарантирам ти. А аз със сигурност ще си изгубя работата.
Тя ускори крачка, за да прекоси площада, после тръгна по следващия широк булевард към следващия голям площад. Виан имаше чувството, че това ще продължава вечно. Нима Париж никога нямаше да свърши? Стигнаха до хълма Монмартър. Улиците станаха тесни и стръмни. А на някои места дори нямаше улици, само стръмни стълби с железен парапет в средата. Под сянката на акации се изкачиха по хълма. Уличките изглеждаха много привлекателни и Виан пожела да види какво има в другия край.
— Ще се изкачим тук и ще слезем от другата страна, така е по-напреко — обясни Клотилд, сякаш прочела мислите й.
Поеха по една от стълбите. Клотилд през цялото време я подканваше да бърза и Виан остана без дъх. Излязоха на малък площад, където художник седеше пред статива си. По периферията на площада се редяха ресторанти и барове. Дори в този ранен час много хора седяха пред чаша червено.
— Какво пият? — попита Виан, сочейки чаши с млечно зеленикава течност. Преди да отпият, мъжете сипваха вътре захар, загрята до втечняване с някакви странни уреди.
— Това е абсент. По-добре не го опитвай. Хайде, нямаме време за губене.
Виан обаче имаше още много въпроси.
— Какво правят всичките тези жени?
— Очакват художниците да ги наемат за модели. Така припечелват по нещо допълнително. Всяка желае да я нарисува известен художник. Хайде, върви или ще започна да съжалявам, че те взех с мен.
Лесно беше да се каже да бързат, но беше трудно да се изпълни. По тесните улички се движеха много повече хора, отколкото по широките булеварди. На Виан направо й се зави свят. Често ги заговаряха улични търговци, предлагаха метли, ябълки, букети цветя и какво ли още не. Една жена излезе пред дюкяна си и плисна на тротоара кофа мръсна вода. Двете момичета бързо вдигнаха поли, за да не се намокрят. Виан вдигна глава и видя над къщите да блести бял купол.