Върна се в хотела и попита хазайката къде е Ботаническата градина. Намираше се от другата страна на реката, недалеч от мястото, където беше седяла. Веднага реши да отиде още следващата неделя.
Седем
— Защо живеем толкова далече от перачницата? — попита тя Клотилд в края на втората седмица. — Ще си потърся друга стая. Сигурно има още много хотели, например в онзи Монмартър.
— Права си, и аз ще дойда — отвърна Клотилд. — И да знаеш, казва се на Монмартър.
Разпитаха други перачки от улица „Лаба“ и намериха стая при дружелюбна хазайка в пасажа „Котен“ — тясната уличка завършваше със стълба и свързваше две улици, обикалящи хълма. Виан се влюби в стълбите още през първия си ден в Париж. Щом погледна през прозореца на новата стая, решението й бе взето. Клотилд, не чак толкова романтична, забеляза първо предимствата на малката кухненска ниша. Пред къщата се издигаше голяма липа, освен това се намираха само на сто метра от перачницата. Виан имаше истински късмет с парижките хазайки. Бяха търпеливи и даваха кредит, ала не позволяваха да злоупотребяват с великодушието им. В квартала разказваха историята на португалски художник — живял в мебелирана стая месеци наред, без да плаща; притежавал един-единствен костюм и рисувал по стените на жилището си. Всеки път щом го заплашвала гладна смърт, продавал нещо от мебелите. Хазайката знаела какво прави той, веднъж даже откупила едно огледало на много по-висока цена, отколкото бил получил художникът. Накрая обаче й писнало. Грабнала един чадър и го изгонила от дома си.
С времето Виан свикна с живота на Монмартър. Опозна уличките около хълма, научи къде дават добро ядене срещу малко пари и къде да пазарува. Запозна се с местните жители и ги поздравяваше при среща. Харесваше пъстрия живот в квартала и намираше прилики със селския живот в Сен Флоран. И тук хората се познаваха, споделяха радост и мъка, пазаруваха на кредит и се грижеха заедно за децата.
По случай новото жилище Клотилд й подари изрезка с ножица за десет сантима — беззъб мъж ги изработваше за секунди на площад „Тертър“ — сърцето на Монмартър, както го наричат. Виан окачи изрезката над леглото си. Там вече висеше стара нейна снимка. Направил й я беше фотограф малко след като навърши шест години, преди да тръгне на училище: носеше нова рокля, извоювана след ужасни караници с майка й — карирана, с дълги ръкави. Меката материя й позволяваше да се движи свободно. Майка й настояваше да вземат тъмен плат и да украсят роклята с дантела. На снимката в студиото Виан стоеше, изпълнена с гордост, стиснала здраво устни, с дълбока бръчка на челото, опряла ръка на хълбок. Предизвикателна, уверена в победата. Спомни си как майка й седеше на неудобния стол зад фотографа и я наблюдаваше примирено. Как да се справи с тази дъщеря, която упорито отказваше да се подчинява и да ходи на неделно училище като всички други момичета? Виан предпочиташе да се скита из горите с братята си и момчетата от селото, вместо да си играе с кукли. Изчезваше за часове, а накрая някоя съседка я довеждаше вкъщи за ухото. Беше твърде любопитна за своя пол и улавяше прекалено много от разговорите в бръснарския салон.
За другата снимка — там тя беше заедно с родителите и братята си пред магазина в Сен Флоран — Виан дори купи рамка. Постави я на нощното си шкафче, за да гледа близките си, когато е в леглото.
— О, мамо… — въздъхна тя. Дали майка й бе забелязала липсата на снимките? Преди да замине за Париж, ги извади от големия, подвързан с червена кожа албум — там се съхраняваха малкото семейни фотографии: годежът на родителите й, сватбата, Виан и братята й като бебета и на първия учебен ден. Разтваряха албума само при специални случаи. Половината беше празен. Виан се запита дали след заминаването й са прибавили нови снимки.