Постепенно разширяваше обиколките си. През една неделя в късната есен слезе към реката.
— Какво ще правиш там? — учуди се Клотилд. — Никоя от нас не ходи на реката.
Права беше. Хората от Монмартър си стояха в квартала. Монмартър представляваше малко село, свят, в който живееха и който им предлагаше всичко. Париж им се струваше твърде голям и чужд. Там живееха другите, хората, за които те работеха, хората, които идваха на Монмартър най-много да гледат представленията на „Пигал“ и да се забавляват. Те си имаха свой свят. Виан обаче имаше определена цел там, долу: искаше най-сетне да отиде в Ботаническата градина. Вече бе събрала достатъчно смелост да стигне дотам.
Лесно намери пътя. Вървеше надолу и само надолу. По пътя мина покрай Операта. Сградата беше огромна, тя не се удържа и я обиколи, за да се убеди в гигантските й размери. Отне й почти половин час да се спира и да се диви. А по-късно, когато се изправи пред безкрайната фасада на Лувъра, разбра, че Операта съвсем не е най-голямата сграда в Париж. Осмели се да мине под арката — оттам минаваха и автобусите, прекоси вътрешния двор, мина през другата порта и се озова пред реката. Някъде отсреща се намираше Ботаническата градина. Попита случайна минувачка как да стигне дотам.
— Просто вървете покрай реката и щом минете двата острова, ще стигнете до улица „Кювие“. Тръгнете по нея и отдясно ще видите градината — обясни й жената.
Виан мина покрай „Нотр Дам“. Запита се дали да не влезе и да не се помоли за майка си, но се отказа. Вече беше почти обед, а й предстоеше и дълъг обратен път.
Въпреки студа по кейовете седяха рибари. Отнякъде се чуваше изпълнение на акордеон. Елегантните жени с шапки, които се разхождаха по булевардите под ръка със съпрузите си, я плашеха и тя винаги им правеше място да минат.
Най-сетне стигна до улица „Кювие“. От нетърпение закрачи по-бързо. Ето че се изправи пред голямата порта от ковано желязо на Ботаническата градина в Париж!
Изглеждаше точно както си я беше представяла… не, много по-красива и по-голяма! Високи дървета, много по-различни от онези в Сен Флоран. Грижливо подрязан жив плет образуваше алеи, имаше безброй цветни лехи, празни по това време на годината. А сградите! Виан мина между две прекрасни зимни градини, където вирееха растения от други климатични зони. Зад тях се простираше още по-голяма сграда, предназначена незнайно за какво. Указателна табела й разкри, че там има животни от всички краища на света. Смаяна, Виан се заозърта наоколо.
— Къде ли са хербариите? — промърмори на себе си.
Един мъж, подкарал количка с изсъхнали растения, чу въпроса й.
— Отсреща, от другата страна на улица „Бюфон“. — Показа й посоката. — Но няма да останат дълго там. Строят им нова сграда, много скъпа. — Той хвана отново количката и продължи по пътя си.
Виан мина покрай потока, който обикаляше сградата като ров около замък. От другата страна се издигаше споменатата от градинаря постройка. Момичето влезе колебливо. Не видя никого. Подметките й се пързаляха по линолеума и тя се уплаши. Тръгна бавно покрай стъклените кутии. Видя мак със съцветия, плодчета и листа. В други кутии бяха изложени семена — някои колкото главичка на карфица, други с големина на диня. Разгледа и минералите. По стените висяха портретите на някогашни директори.
Виан се огледа безпомощно. Това ли е всичко? Нима това е целият Ботанически институт, за който беше слушала толкова много и за който мечтаеше? Изпита дълбоко разочарование. Стълбището пред нея водеше към горните етажи. На стената висеше портрет на граф Бюфон, ботаник, изследвал флората на Южна Франция, а през 1733 година станал директор на тогава все още Кралската ботаническа градина. Изпълни я гордост, че познава ботаническото авторско съкращение Бюфон. Знаеше също, че семейство карамфили носи името на ботаника. Огледа се и се запъти към стълбището, макар да прочете табелата „Само за сътрудници“. Много държеше да узнае какво е изложено там, горе!
— Време е да си вървите, мадмоазел. Затваряме.
Виан се обърна към внезапно появилия се охранител. Думите му не прозвучаха никак любезно.
Без да каже дума, тя се врътна и излезе от сградата.
Запъти се към дома в ужасно настроение. През цялото време се питаше дали пък не е била измамена и дали не е изминала дългия път напразно.
Щом стигна до Сена, отново видя зелените сандъчета с книги, наредени по кейовете. Още на идване й бяха направили впечатление, но тогава бързаше. Сега спря да ги разгледа. При третия търговец намери стари книги по ботаника и настроението й се подобри. Докато прелистваше книгите, осъзна колко малко знае и колко случайни са знанията й, натрупани в библиотеката в Алес. Нямаше представа, че съществуват толкова специални хербарии и ботанически изследвания. Имаше още много да учи! Купи си великолепно оцветен атлас на алпийската флора от Ж. Бовери и Л. Фошерон. По книгата имаше петна и търговецът й я даде на добра цена. „Щом не ми позволяват да проникна във вътрешността на Ботаническия институт, ще разширя знанията си с книги, това все пак е начало“, каза си тя.