Притисна книгата до гърдите си като съкровище и се запъти към къщи.
Виан беше безкрайно благодарна, че си е намерила приятелка като Клотилд. Двете заедно се учеха да живеят и да оцеляват в Париж. Споделяха радости и грижи и винаги бяха готови да се забавляват.
— Allons chercher un peu de rêve dans un bal du faubourg — заявяваше Клотилд след работа, когато се прибираха в стаичката си и вдигаха тежащите си като олово крака. Изречението беше част от песен на Едит Пиаф: „Ела, ще си потърсим нашата част от мечтата на бал в предградията!“.
Късно вечер отиваха да танцуват. Обикновено влизаха в танцовата зала, построена до старата мелница, или в някое от заведенията около площад „Тертър“, покрай които бяха минали първата сутрин в Париж.
На почти всеки ъгъл в града вечер се танцуваше под съпровод на акордеон. Мъже и жени с хубав глас изпълняваха меланхолични или весели песни, а съседите им танцуваха под пъстри лампиони. Чернокожи продавачи на фъстъци предлагаха стоката си, сводници си опитваха късмета при жените.
Киното стана втората страст на Виан. Имаше ли достатъчно пари, отиваше в някой от големите кинотеатри, а когато откриха Grand Rex, само на половината път надолу към реката, започна да ходи главно там. Разполагаше се в кресло с червена тапицерия под изкуствено звездно небе — дори само то и водоскокът си струваха да плати входния билет! В Grand Rex гледаше любовни и криминални филми и всяка история я пренасяше в друг свят. Понякога гледаше по два филма един след друг. Ако имаше късмет контрольорът да не я забележи, оставаше на мястото си и гледаше следващия филм безплатно. През първите месеци в Париж буквално поглъщаше новия живот и наваксваше всичко, от което бе лишена в Сен Флоран.
Редовно слизаше към реката. Отиваше първо при букинистите, за да се порови в сандъчетата за ботанически книги, после продължаваше към Ботаническата градина. Скоро опозна всяка алея и пътечка. Строителството на новия институт напредваше бързо. Вече личаха контурите на продълговата постройка с кули на всеки край. Виан гледаше натам с копнеж. Не се бе отказала от мечтата си, но на първо време се налагаше да оцелява в Париж. По-късно щеше да има време за мечти.
Вечер вкъщи копираше рисунките от малката си сбирка ботанически книги, за да не изгуби уменията си.
— Окачи ги на стената — предложи й Клотилд. — Прекрасни са.
— Наистина ли? — учуди се Виан. Никой досега не й беше казвал, че рисунките й са красиви.
— Ами да! Окачи ги!
Беше почти от година в Париж. Клотилд получи писмо, че майка й е починала. В сърцето на Виан пропълзя страх. Въпреки многото работа и радостта от новия живот тя усещаше болезнено липсата на семейството си, особено на майка си. Ала беше твърде рано за нова среща. Почти във всяко писмо молеше майка си да дойде в Париж, но тя не се съгласяваше. Дори не си представяше как ще замине за столицата. Баща й все още се гневеше на непокорната си дъщеря, от него не очакваше снизхождение.
Всичко, което можеше да направи, беше да пише на майка си всяка първа неделя от месеца. Майка й отговаряше със сухи думи — писането й се удаваше трудно. За писмата си използваше гърба на фактури за доставка на бръснарски ножчета и сапун. Виан държеше листовете и очите й се пълнеха със сълзи. Всеки път майка й добавяше поздрави от баща й и братята й, но Виан я подозираше, че си измисля. Твърде добре познаваше непоколебимостта на баща си. Никой нямаше право да му противоречи, а тя бе извършила голям грях. Горе-долу така се бе изразила майка й в първото си писмо — разказа й за посещението на свещеника, който ги обвинил, че не са възпитали правилно дъщеря си.
Отначало тези обвинения я засягаха дълбоко, но с времето доби самочувствие. Една от причините беше, че срещна и други млади жени в нейното положение. Всички работеха упорито, живееха в малки, понякога жалки стаички и се грижеха сами за себе си. Някои бяха омъжени и имаха деца. Две от перачките бяха майки, без да са омъжени. В Сен Флоран това щеше да е скандал. Забраняваха на такива жени да влизат в църква.