По време на вечерните си излизания Виан се запозна с жени, които работеха в заведенията като танцьорки или гардеробиерки и често сменяха мъжете. В началото това я смущаваше, но бързо разбра, че жените се нуждаят от тези познанства, за да припечелят нещо допълнително. Ако тя и приятелките й понякога си позволяваха да прекарат една весела вечер, тя беше повече от заслужена.
И Клотилд мислеше като нея. Всяка представляваше семейството на другата, чувстваха се като сестри. Деляха си малкото, което имаха, разменяха си дрехите, утешаваха се взаимно, когато страдаха от носталгия или ги обземаха съмнения, и се наслаждаваха на свободата си в пълна мяра, когато имаха настроение.
— Трябва да се държим една за друга — казваше едната и другата кимаше.
— Да, трябва. Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно.
— Каквото и да се случи.
Осем
През пролетта, в средата на постите, перачките провеждаха шествие. Градската управа не одобряваше шумното отбелязване на празника, танците и песните, които огласяха Париж през този ден. Полицаи и други униформени предпочитаха да се крият, защото ги замеряха с конфети и развалени яйца. Сипеха се ругатни, изпълняваха се мръсни песнички. Хиляди парижани излизаха по улиците, за да се порадват на украсените коли и да помахат на нагласените жени, които не скъпяха прелестите си и раздаваха целувки. Всяка перачница си избираше кралица, а те избираха от своите редици кралицата перачка на Париж. Вечерта във всеки квартал имаше бал. През тази година март беше студен и дъждовен, ала времето не бе в състояние да спре Виан и Клотилд. Двете облякоха най-хубавите си рокли и заеха място в колата, предоставена от мосю Балкон. Всички заедно я бяха украсили с цветя. И понеже не стигнаха, Виан донесе няколко от рисунките си, залепени върху картон. Първо обиколиха хълма, после слязоха към реката. Още на Площада на абатисите Клотилд свали Виан от колата. Там беше заведението на вдовицата Голанд, която при цялата си сурова деловитост винаги се отнасяше сърдечно към момичетата.
— Хайде, идвай. Студено ми е, а ако продължим с колата, ще се наложи да извървим целия обратен път пеша.
Виан понечи да протестира, но Клотилд обясни:
— И без това няма да те изберат за кралица, по-добре слез още сега.
Виан я смушка в ребрата, но побърза да я последва.
Площадът на абатисите изглеждаше прекрасен на здрачаване. Листата на дърветата още не се бяха показали, ала стъклените фенери около метростанцията разпръскваха златна светлина и мястото добиваше празничен вид. При поглед срещу светлината клоните на дърветата заприличваха на причудлива украса. Жени, облегнати на стълбовете, зяпаха предизвикателно мъжете и се надяваха меката светлина да ги направи неустоимо привлекателни. В заведението на вдовицата Голанд беше приятно топло. Виан се зарадва, че е послушала Клотилд — едва сега забеляза колко е премръзнала. Намериха място на една голяма маса и си поръчаха горещо вино и нещо за хапване. Искаха да се подкрепят за бала довечера.
— Днес няма да се скъпим, а ще се забавляваме безгрижно. Днес е денят на перачките! — викна Клотилд и вдигна чаша.
Виан се чукна с приятелката си. В следващия миг забеляза мъжа, седнал на масата насреща й. Той също вдигна чаша и я погледна с изражение, което я обезпокои.
— Твърде крехка сте за перачка, ала ръцете ви издават — заговори я той. По-точно, извика, защото в препълненото заведение се вдигаше оглушителен шум.
Виан понечи да скрие захабените си червени ръце под масата, но той посегна и я привлече към себе си.
— Моите уважения — продължи непознатият. — Винаги съм изпитвал респект пред упорити жени като вас. Въпреки това сте запазили сияещата си усмивка. Направихте ми впечатление веднага, още с влизането.
Виан се смути. Този мъж й говореше на вие, а никой друг не го правеше. Освен това имаше непознат акцент. Побърза да дръпне ръката си.
Непознатият се изправи и се поклони пред нея — абсолютно трогателен жест, реши тя.
— Името ми е Дейвид Марлоу Скот. Англичанин съм — съобщи тържествено той. — Позволявате ли да ви поканя на чаша вино? И приятелката ви, разбира се!
— Защо не? — засмя се Клотилд. Виан не намери сили да откаже.
Англичанинът им разказа, че е дошъл на Монмартър специално за празника на перачките. Интересувал се от жените и техните професии.
— Рисувам ги — заключи той.
— О, нима сте художник? — изненада се Виан.
Често срещаше художници. Ходеха по улиците в жакети, изпоцапани с бои, и предлагаха картините си по кафенетата, често срещу храна, чашка абсент или дори за една цигара. Подозираше, че всички художници гладуват. Мъжът насреща й обаче носеше костюм от скъп плат. Веднага му личеше, а и тя бе станала познавачка, нали всеки ден си имаше работа с различни материи.