— Жените не могат да мислят научно — философстваше Огюст, докато седяха сутринта в кухнята. — Освен това жени, дето знаят всичко по-добре, не си намират мъж.
— Разправят, че имало и мъже, дето не ги иска никоя жена — отвърна му предизвикателно тя. — Например такива, дето ги е страх от умни жени.
— Виан! — сряза я остро брат й Кристоф.
— Нима на всички тук е позволено да се отнасят зле с мен само защото съм момиче! — кресна тя и се отдалечи с гневни стъпки.
По-късно влезе в стаята си и веднага видя разрушението: книгите й бяха извадени от етажерките и нахвърляни по пода. Там лежаха и грижливо подредените й хербарии. Някой бе накъсал и намачкал листовете. Ламаринената ботаническа кутия със залепени щурчета и пеперуди беше стъпкана и изкривена. Дори частите от растения, сложени да се сушат в пресата, бяха извадени и разхвърляни по стаята.
Виан се отпусна на пода. Пръстите й напипаха нежните цветчета на синята камбанка и лимоновата салвия и ги разтъркаха. Чу се тихо пращене и сухите листенца се разпаднаха на прах.
Каквото и да правеше, все не беше правилно. Когато спечели състезанието по четене на глас в училище, й заявиха, че не е редно момиче да се показва на преден план. Баща й не й позволяваше да продължи образованието си. Не й разрешаваха да играе с момчетата. Да, ходеше из горите и търсеше растения, но това беше рядка, извоювана с много усилия свобода, заради която родителите й чуваха много критични думи от клиентите на бръснарския салон. Дъщеря им е на възраст за женене, няма ли си друга работа?
Понякога даже си мислеше, че бракът е по-малкото зло. Но как да си намери мъж в Сен Флоран? Познаваше всички тук и нито един не ставаше. Усещаше жадните погледи на мосю Бержер. Жена му бе починала миналата година — оттогава идваше в салона всеки ден и не сваляше очи от нея. А най-лошото беше, че на вечеря родителите й често споменаваха името му. Виан се опасяваше да не би вече да са уговорили брака й. В Сен Флоран не беше необичайно да омъжат младо момиче без зестра за възрастен мъж. Но тя никога, никога нямаше да вземе мъж, почти два пъти по-стар от нея!
Изправи се с усилие, краката отказваха да й се подчиняват. Механично приглади полите си, за да почисти праха от растенията. Завъртя се бавно, загледана в хаоса в краката си. В този миг, сред разкъсаните растения и смачканите книги, тя окончателно проумя, че в Сен Флоран няма бъдеще за нея. Стараеше се да отговори на очакванията, вложени в нея, но не можеше повече. В Сен Флоран щеше да е нещастна, да води живот, какъвто не иска. И щеше да свърши като озлобена стара жена. Донесе метла и лопата, събра парчетата и изхвърли всичко в кофата за смет. Имаше чувството, че изхвърля на боклука целия си досегашен живот.
Бавно изкачи стълбата към стаичката си. С всяко стъпало стъпките й укрепваха. Беше дошло време да вземе решение. Напоследък непрекъснато мислеше по въпроса, ала досега не бе събрала смелост да го осъществи.
Ако искаше да води свой живот, трябваше да напусне Сен Флоран и семейството си. Не се питаше къде ще отиде. Имаше само една цел: Париж, града, за който отдавна мечтаеше.
Едно
— Погледни, Жан-Луи! Там отзад е Айфеловата кула!
Символът на Париж се издигаше дързък и елегантен над морето от сгради. Намирахме се на възвишение малко пред града и ламаринените покриви блестяха сребърни под разпръснатата вечерна светлина. Бяхме тръгнали от Сет сутринта и се приближавахме към Париж по магистралата от юг. Най-после пред мен се разкри тъй дълго жадуваната гледка. Париж!
— Ей там оттатък, отляво! Виждаш ли я? Боже, колко е красива! Никога не я бях виждала така, осветена от залязващото слънце! Как свети само! Погледни! В най-сладникавия розов цвят!
— Сега не мога да гледам натам — отговори Жан-Луи.
В момента се опитваше да се престрои в дясната лента и да пропусне шофьора, сърдито надул клаксона зад него, а това изискваше цялото му внимание — върволицата от коли по трите ленти не секваше, между автомобилите нагло се стрелкаха мотори и ги изпреварваха.
Радостта отново да съм тук ме завладя. Само още няколко минути и пак ще бъда в града на мечтите си. Тук, съвсем близо до магистралата, се намираха индустриалните паркове и големите жилищни комплекси, но аз знаех, че зад тези по-скоро делови сгради вляво и вдясно от магистралата се простират булевардите с техните великолепни къщи, украсени с балкони и еркери. Пред къщите минаваха широки тротоари, по тях бяха наредени маси и столове на кафенетата, скрити под тенти. Представих си течението на Сена и тръгнах на разходка. Все още познавах града много добре. На север пред нас се издигаше хълмът Монмартър — в същия миг зърнах над покривите ослепително белия купол на „Сакре Кьор“. Колко пъти бях обикаляла тесните, винаги малко мръсни улички под църквата — там Париж все още изглеждаше както преди сто години, когато на Монмартър са живели, обичали и танцували хората на изкуството и техните дами.