Тримата застанаха нерешително на улицата, където пътищата им се разделяха.
— Е, тогава… — промълви Виан.
— Хайде да си вървим. Уморена съм като куче — промърмори Клотилд и се прозя широко.
Дейвид я погледна и под сивата светлина на изгряващия ден Виан видя замисленото, леко измъчено изражение на лицето му. Вече се бе обърнала да си върви, когато с рязко движение Дейвид внезапно я обърна отново към себе си и стисна ръката й.
— Всъщност вие познавате ли Монпарнас?
— Монпарнас? — повтори момичето и гласът му прозвуча пискливо от облекчение.
— Там живея.
— Чела съм името по уличните табели на път към Ботаническата градина.
Той кимна.
— Но никога не сте ходили там, нали? Намира се в другия край на Париж. Погледнете ли от хълма Монпарнас на юг, ще видите целия град. Днес всички ходят там да се забавляват. Повечето ми колеги обърнаха гръб на Монмартър и се преместиха от другата страна на реката. Нищо, че преди време се кълняха никога да не стъпят в буржоазните квартали.
— Щом става въпрос за забавления, ние сме на линия — намеси се Клотилд.
— Добре тогава, следващата събота ще дойда да ви взема. — И в неговите думи звучеше безкрайно облекчение.
Той подаде ръка на Клотилд, после на Виан и задържа пръстите й малко по-дълго от необходимото. Погледна я и в погледа му имаше нещо, което тя никога не беше виждала у друг мъж: топлина, решителност… но и известна неохота.
Цяла седмица живя в тръпнеща нервност. Безброй пъти си припомняше вечерта с Дейвид и се опитваше да разбере какво изпитва той към нея и какво изпитва тя към него. Как да разтълкува погледите му, вниманието, което проявяваше цяла вечер? За нея се грижеше много повече, отколкото за Клотилд, това беше неоспоримо, но какво точно означаваше поведението му? Не внимаваше какво прави и върна чисто и изстискано пране в горещата сапунена луга.
— Какво ти става? — изсъска Клотилд и започна да вади прането с дълга лопата.
В събота вечер Виан изтича вкъщи възможно най-бързо и застана пред огледалото. Как всъщност изглеждаше? Все още не приличаше на дъщерите на Испанеца, но вече не беше толкова бледа и безцветна като някога. Бузите й се бяха зачервили от горещината в перачницата и от студа навън. Вдигна косата си на темето и я забоде в хлабав кок.
— Имаш красива лебедова шия — констатира Клотилд, застанала зад нея. — И фигурата ти не е за изхвърляне. Опитай това. — И й подаде тъмночервеното червило, което пазеше като съкровище.
Виан се начерви и издаде устни.
— Намираш ли ме хубавичка?
— У теб има нещо от Грета Гарбо — отсъди Клотилд, — макар да произхождаш от Юга. Нещо хладно, леко отблъскващо. Това подлудява мъжете. — Засмя се дръзко и Виан се присъедини към смеха й. — Почакай, ще ти оскубя веждите и още повече ще заприличаш на Грета Гарбо.
След половин час двете бяха готови и чакаха Дейвид.
— Отвори ти — помоли Виан, когато се почука. Погледна се отново в огледалото и изпробва усмивка.
— Изглеждате страхотно, и двете!
Дейвид им подаде учтиво ръка и ги отведе до таксито пред къщата.
Виан никога не беше пътувала с такси и се наслаждаваше на разходката. Автомобилът спря на кръстовището Монпарнас и булевард „Распай“. Голямото заведение там носеше името „Дом“. За момент спряха на прага, търсейки свободна маса. Виан се зарадва на възможността да разгледа разкошната обстановка, блестящите полилеи и кристал. Келнери носеха огромни плата с морски дарове и шампанско в кофички с парчета лед. По масите седяха жени в прекрасни рокли и мъже в смокинги. Виан се погледна и за малко да се почувства не на място тук. После обаче се сети за смелата извивка на веждите си и за червилото. Вирна брадичка и последва Дейвид, запътил се към една дълга маса до прозореца — един ъгъл там тъкмо се бе освободил. Келнерът разчисти празните чинии и чаши, другите гости се посместиха и тримата седнаха. Виан хвърли поглед към Клотилд, която седеше до нея на пейката, покрита с тъмна гладка кожа, и прочете в очите й, че е развълнувана поне колкото нея. От другата страна на улицата се намираха „Ротондата“ и „Купол“ — две също толкова известни заведения. И тя като всички парижани беше чувала за тях, но не смееше да пристъпи прага им. Посочи натам и Клотилд кимна.
— Сега знам защо твоят англичанин ни домъкна тук — прошепна тя, — но ми харесва. Боже, погледни онази!
По стълбата слизаше жена. Не вървеше, а направо плуваше. Роклята й, отворена почти до средата на бедрата, разкриваше ластиците за чорапите и съвършено оформени крака. Тъмни линии обграждаха очите й, а устните й бяха намазани с най-яркото червило, което Виан и Клотилд бяха виждали някога, и на всичкото отгоре оформени като сърце.