— Изглежда като звезда от американски филм! — въздъхна Виан.
Междувременно Дейвид бе станал, за да поздрави познати, и двете момичета се оглеждаха несмущавани.
— Онази изнесе истинско представление. Да знаеш, почувствах се доста странно на влизане в заведението — пошушна Виан.
— Според мен ние с теб сме прекалено нормални — отбеляза Клотилд. — Чувствам се направо скучна.
През следващите часове постепенно свикнаха с атмосферата в заведението. Виното се лееше като река и също даде своя принос. По масите на „Дом“ оживлението беше дори по-голямо от шумотевицата в Монмартър. Тук беше не толкова пролетарско, колкото интернационално. Мъже с къси черни мустачки, с вид на мексиканци или испанци, седяха редом с ярко облечени жени, които пушеха цигари. През няколко маси се бяха настанили група късо подстригани жени, облечени като мъже. Очевидно тук всеки можеше да бъде такъв, какъвто иска. Виан не разбираше какво говорят половината от гостите в заведението се чуваше не само френски, а и всички възможни езици. Тя отвори широко очи, когато на масата им внезапно кацна хартиено самолетче — точно в чашата й! Обърна се любопитно и видя как един мъж вече сгъваше следващото самолетче. След секунди го запрати към нея, без да се впечатлява от реакцията й. Жената с отворената рокля седеше срещу него и пушеше със златно цигаре. Поведението на мъжа явно не я притесняваше. Виан извади самолетчето от чашата си и го пусна под масата.
— Май изобщо не се интересувате от мен — чу внезапно глас плътно до ухото си.
Виан обърна глава и видя лицето на Дейвид само на сантиметри от своето. Бе изписал на челото си преувеличено загрижени бръчки. „Майчице — помисли си тя. — Още няколко сантиметра и ще се целунем.“ Опита да се отдръпне, ала се оказа невъзможно, защото Клотилд се бе облегнала на нея. Честно казано, тази близост й хареса. Видя блясъка в сините очи на Дейвид, долови миризмата му. И едното, и другото я привличаха. Без да мисли, се наведе още малко към него. Искаше да го предизвика и същевременно се питаше откъде взема тази смелост.
Дейвид издържа на погледа й.
— Какво ще кажете за малко вино? Искате ли още една чаша?
Виан навлажни устни с език и видя как той преглътна. Вдигна ръка — беше сигурна, че иска да я помилва по бузата, да я привлече към себе си и да я целуне. Затвори очи.
— Ето те най-после, Скот! Не съм те виждал цяла вечност. Навсякъде питах за теб. Непременно трябва да… О, май попречих…
Висок глас с търкалящо се „р“ прониза ушите й. Виан отвори очи точно в мига, когато грамаден мъж удари Дейвид по рамото и го приближи още до нея. Дейвид се изправи и магията на мига се разсея.
Виан се покашля и Дейвид я представи на грамадния мъж.
— Това е мосю Борели от Рим. Да, Едуардо, наистина попречи. Ще се срещнем утре в моето ателие.
Италианецът им намигна и се заклатушка към бара.
— Жалко за мига — прошепна Дейвид, без да отделя поглед от Виан.
Тя не знаеше какво да отговори. Струваше й почти физическо усилие да се откъсне от погледа му. Пое дълбоко дъх, отпусна се назад и се загледа на другата страна, където седеше Клотилд. Тя обаче й бе обърнала гръб и разговаряше възбудено с млад мъж, който вече държеше ръката й. Виан енергично заби показалец в хълбока й. Клотилд се обърна и тя я погледна въпросително.
— Казва се Жано. Има гараж някъде на улица „Монж“. Двадесет места. Не е ли сладък? — пошепна Клотилд.
„Собственик на гараж, значи“, помисли си Виан с усмивка. Крилат израз сред перачките на мосю Балкон. Смятаха собствениците на гаражи за добра партия. Автомобилите в града се увеличаваха и притежателите им ги оставяха в гаражи — там ги поддържаха и ремонтираха. Добра професия, не толкова уморителна като тяхната. Собствениците на гаражи се ползваха с добро име.
— Давам едно пени за мислите ви.
Виан се обърна отново към Дейвид и вместо да отговори, вдигна чашата си за наздравица. Погледът му бе вперен в шията й. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Дали той ги виждаше? Дано не. Тя прехапа устни и сведе глава. След малко го погледна отново и този път беше сигурна, че ще получи целувка. Устните му помилваха нейните съвсем леко, само за кратък миг, но пеперуденото докосване я прониза като мълния. Тя потрепери и Дейвид се отдръпна.
— Май е време да си вървим — изрече той дрезгаво.
Виан се изправи рязко.
— Да, късно е. Да тръгваме. Хайде, Клотилд! — И нетърпеливо дръпна приятелката си да я последва.