— Защо изведнъж се разбърза? Даже не успях да се сбогувам както трябва с Жано!
Излегната в леглото си, Клотилд я зяпаше предизвикателно.
— Да беше останала още — отговори Виан.
И тя беше сърдита. Просто стана и излезе от заведението. Сбогува се с Дейвид само с няколко сухи думички. А той не направи опит да я задържи, камо ли да я целуне още веднъж.
— Тогава щяхме да платим за две таксита — подхвърли заядливо в добавка.
— А може би моят Жано щеше да ме докара. Нали си има гараж, пълен с коли.
— Ти с твоя собственик на гараж! Моят художник не може да се мери с него — промърмори Виан. И двете бяха в леглата, беше ужасно късно, но не им се спеше. Клотилд описваше въодушевено всички подробности около Жано Белк, а Виан се чувстваше напълно объркана. Опита се да опише на Клотилд защо толкова харесва спокойствието на Дейвид и финото му чувство за хумор.
— Защо тогава побягна презглава от заведението?
Виан въздъхна.
— И аз не знам. Внезапно той ми заяви, че трябвало да си върви. Май съжаляваше, че ме е целунал.
— Какво? Твоят Дейвид те е целунал?
Виан кимна, но натърти възмутено:
— Той не е моят Дейвид.
— Обаче те поглъща с очи.
Виан я замери с възглавница, но Клотилд само въздъхна.
— Според мен Жано е просто мечта. Видя ли очите му? Като два въглена. Баща му е испанец, но той е роден в Париж. Иначе родителите му щели да го нарекат Хайме.
— Хайме? Но това се пише като j’aime — обичам те!
— Вярно ли? Откъде ги знаеш тези неща?
— В нашето село живеят испанци. От тях го научих.
— Умна си, знаеш ли?
— За съжаление няма полза от знанията ми. Все още съм перачка. И се запознах точно с художник…
— Харесваш го, признай!
Погледът на Виан стана мечтателен.
— Да. Много го харесвам. Сега обаче е време да спим. Ще видиш ли пак твоя Жано?
— Уговорихме се за утре вечер.
— Щастливка — въздъхна Виан. Дали и тя щеше да види отново Дейвид?
Девет
С облекчение видях Етиен Виардо да ме чака в магазина на музея, както се бяхме уговорили. Разлистваше дебел каталог. Вдигна глава, забеляза ме и цялото му лице засия.
— Вече се боях, че няма да дойдете.
И моето лице грейна. Заедно потърсихме по дългите стелажи пощенка картичка с картината, но за съжаление не намерихме. Докато вървяхме към изхода, го попитах:
— Обичате ли автомобилите?
Той ме погледна объркан.
— Автомобили? Аз нямам кола. В Париж това е самоубийство на порции. Аз съм страстен колоездач.
Усмихнах му се.
— Тогава всичко е наред.
Той спря такси. Прекосихме Сена. Минахме покрай пирамидата на Лувъра с дългите опашки пред входа.
— Май тази сутрин имах истински късмет — влязох в музея, без да чакам дълго. Кой знае, ако се беше наложило да чакам цял час, вероятно щях да се откажа.
— И нямаше да видите картината с роднината си. — Покашля се. — А аз нямаше да ви срещна.
За миг погледнах настрана и улових усмивката му. Бързо се загледах отново към улицата. Ала през цялото време усещах близостта на симпатичния мъж, който седеше плътно до мен.
— Откога живеете тук? — попитах.
— Винаги. Семейството ми живее в града от десет поколения. Един от предците ми даже си е изгубил главата на гилотината по време на революцията.
О! По дяволите! Какво се казва в такъв случай? Замълчах.
— Не го познавам лично — допълни той с лека, дяволита усмивка.
След минути спряхме пред внушителна шестетажна сграда. Огледах фасадата. Каменни лози и бузести кариатиди подпираха балконите и еркерите на белетажа[14]. Богато украсен каменен парапет скриваше най-горния етаж, откъдето сигурно се разкриваше фантастична гледка към Лувъра. Етиен вкара кода и влязохме във внушително фоайе с широко стълбище.
— Добър ден, мосю Виардо. Мадам… — Портиерът се усмихна любезно.
От горния етаж се чуваха много гласове. Изкачихме стълбището и се озовахме пред голяма зала. Видях редици столове с удобни седалки, тапицирани с червена материя, и висок пулт. Явно тук щеше да се състои търгът.
— Дошли са търговци и посредници на заинтересованите. Скоро ще предадат офертите по телефона. — Етиен ми посочи мъжете в тъмни костюми, застанали близо до вратата с телефони в ръка.
— Нима хората не разглеждат какво искат да купят? — учудих се аз.
— Издаден е каталог с богата информация за произведенията на изкуството, изнесени на търг. Повечето от тези хора не купуват, за да си окачат картина в дневната. Почакайте… — Даде знак на един млад мъж и той му връчи каталог. — Ето, за да знаете за какво става дума. Аз ще обявя само картините, те са най-отпред, първите четиридесет номера. Ще трае около час. Налага се да ви оставя за малко, ще отида да се подготвя. Просто влезте. — Той посочи двукрилата врата. — Влезте и седнете, където ви харесва. А после ще ме изчакате, разбрахме ли се?