Погледна ме отново с усмивка, от която ми стана много топло.
Влязох в залата на аукциона и първо забелязах няколко жени, облечени подчертано елегантно, в пъстри рокли от шифон и високи обувки. Никоя не бе по дънки и тениска като мен. Някои дори си носеха оперни бинокли. Мъжете до един бяха в тъмни костюми. „Наддаването вероятно се смята за обществено събитие“, казах си, седнах на последния ред, съвсем в дъното, и запрелиствах каталога. Същевременно наблюдавах, по възможност незабележимо, какво се случва в залата. Един келнер ми поднесе чаша шампанско на малка табла.
— Изпраща ви го мосю Виардо — обясни той с приветлива усмивка.
Залата утихна. Търгът започна. Етиен — така вече го наричах в мислите си — застана зад пулта, поставен пред прозорците. Носеше бяла риза и тъмно сако. Плъзна поглед по залата, намери ме и се усмихна. После откри търга.
Двама служители с бели ръкавици внесоха от съседната зала първата картина и я представиха пред присъстващите. Етиен каза няколко думи за платното, спомена името на художника и мотива. На картината бе изобразена по-скоро безлична жена в колосана рокля. Етиен назова първоначалната цена и наддаването започна. При някои картини ставаше много бързо: мъжете едва показваха картината и присъстващите наддаваха един през друг. При две картини — ловна сцена в тъмна гора и замък, облян от лунна светлина, които ми напомниха за стила на Каспар Давид Фридрих[15] — цените се вдигнаха много. Наддаващите предлагаха един през друг, усети се напрежение, залата стана неспокойна. Картините бяха продадени едва след дълго наддаване. Една-единствена картина не намери купувач. Малък натюрморт с ябълки и риба. Харесах рибата — лежеше на масата блестяща и изглеждаше съвсем жива.
— Началната цена е пет хиляди — обяви Етиен. — Пет хиляди. Някой предлага ли пет хиляди?
Никой не помръдна. Изпитах съчувствие към картината и за момент се изкуших небрежно да вдигна ръка. Щеше да е съвсем просто. Имах пет хиляди евро. Представих си лицето на Жан-Луи — той ми разказва за автомобилния салон, а аз му показвам картината и заявявам, че съм я купила след дълго наддаване на търг за предмети на изкуството.
Моментът отмина.
— Номер 315 А остава непродаден — обяви Етиен и записа нещо в бележника си.
След около час аукционът приключи. Етиен обяви кратка почивка и влезе в задното помещение. Тъкмо започнах да се питам дали не ме е забравил, когато той неочаквано застана до мен.
— Желаете ли да останете още? — осведоми се той. — Сега е ред на рисунки, чертежи и градински планове.
Поклатих глава и станах.
— Тогава ще идем да видим дали няма да намерим нещо за вашия художник. Кабинетът ми е отзад.
Поведе ме по дълъг коридор, застлан с дебел килим. Кабинетът му се оказа съвсем в дъното. Етиен отключи и ме пропусна да вляза.
Помещението беше цялото в лавици с книги, от пода до тавана. За да стигне до книгите на последния ред, човек се качваше на стълба. Винаги съм харесвала стълбите за книги, които се местят пред стелажите.
Върху огромно бюро бяха натрупани документи и папки. Етиен махна няколко книги от креслото за посетители и с жест ме покани да седна. Аз обаче предпочетох да обходя етажерките и да разгледам книгите. Видях безброй томове за изкуство и каталози на френски, английски, немски, испански и руски.
— Позволявате ли? — попита той, свали си сакото и го замени с предишното. — Това е работното ми облекло. Прекалено официално.
— Но ви отива.
— Хареса ли ви наддаването?
— Замалко да купя рибата — признах му, без да се замисля. — Макар че щях да си създам проблеми…
Той се засмя.
— Знаете ли колко често се случва някой да започне да наддава, а щом се стигне до плащане…
— Наистина ли? Защо го правят?
Етиен вдигна рамене.
— Едни разчитат това да им помогне, ако после решат да свалят цената. Други се нуждаят от увереността, че всички ги виждат как наддават докрай. Те са ми най-неприятни. Някои обаче наистина желаят да притежават определена вещ и губят способността си да разсъждават разумно.
— Разбирам какво имате предвид. Те наддават със сърцето си. И аз се почувствах така.
15
Каспар Давид Фридрих (1774–1840) — немски художник и график, смята се за най-значителният представител на ранния романтизъм. — Бел. прев.