— Подхожда ви. — Усмихна се и ме дари с дълъг поглед. Притесних се и се направих на задълбочена в книгите на горната етажерка. Продължих да усещам погледа му в гърба си. Кожата между плешките ми затрепери.
— Хайде да потърсим — предложи той, застана до мен и със сигурна ръка извади от етажерката няколко тома. Сложи ги върху бюрото и добави: — Понякога е по-добре да провериш в книгите, отколкото да се ровиш в интернет. Особено когато става дума за неособено известен художник.
Запрелиства една книга и едва тогава забелязах венчалната му халка. Очакваше се толкова атрактивен мъж да е женен…
— Дали ще разберем коя е жената на картината? — попитах, зарадвана от възможността да се съсредоточа върху важното.
— Много ми се иска да я открия, но ако е била платен модел, боя се, че…
— Аха. И аз първоначално си помислих същото. Прав сте, естествено. Има обаче вероятност да е била… каква всъщност?
— Вариантите са много. Например, да е била роднина, съпруга на приятел или на поръчителя на портрета. Или съпруга на фабрикант…
Поклатих глава.
— Доколкото знам, в моето семейство няма фабриканти, които биха си поръчали портрет при художник. Възможно ли е да му е била любовница? Или законна жена?
Отново този интензивен поглед, който не бях в състояние да разтълкувам.
— Не му е била жена. Ако си спомням добре, Скот не е бил женен. — Прелисти книгата. — Ето го. Дейвид Марлоу Скот, роден през 1900 година в Лондон. Баща му притежавал фабрика за шевни машини. Семейството било богато. От сина се очаквало да поеме фирмата, ала него го влечало изкуството. В края на двадесетте години заминал да учи живопис в Париж… — Етиен ми подаде книгата през бюрото, за да прочета. — Виждате ли, това е. Последно е казано, че през войната следата му се губи. Вероятно се е върнал в Англия, най-късно при влизането на немците в Париж. Не са отбелязани произведения, създадени след войната.
Под кратката биография следваше списък на картините. Две дузини платна, сред тях „След бала“. Единствената картина, изложена публично. Под всички други пишеше „Съдбата неизвестна“ или „Частна колекция“.
— Жалко, няма негов портрет — отбелязах. — Не пише нищо и за жената на платното.
— Ще се наложи да я потърсим — рече той.
— Аз ли?
— Щом не се знае нищо повече за художника, ще търсим модела му. Изхождаме от предположението, че дамата принадлежи към семейството ви.
— Прав сте. Навярно някой я познава. Може би родителите ми…
— Какво знаете за бабите и дядовците си?
Поклатих глава. Отдавна бяха починали. Най-дълго бе живяла баба Одил, но и тя си отиде преди петнадесет години. После се сетих какво бях чула току-що:
— Защо казахте „ние“?
Той се засмя.
— Историята ме интересува. В крайна сметка съм специалист по история на изкуството. Кой знае, ако разбуля тайната, може да стана известен. Не, говоря сериозно: вие ме интересувате. Ще го направим заедно. Стига да сте съгласна.
Междувременно бях свикнала с втренчения му поглед и дори се чувствах обгрижена… във всеки случай поласкана. Погледът му вече не ме стесняваше, напротив.
— И аз следвах история на изкуството. За съжаление само четири семестъра.
— Наистина ли? Значи, сме колеги? — Това видимо го зарадва.
— Само четири семестъра — повторих. — Два от тях в Сорбоната.
— Защо прекъснахте?
Стиснах устни. Да му кажа ли, че непрекъснато си задавам този въпрос и все повече съжалявам, задето се бях отказала от амбициите си — не на последно място и заради жената на картината? Чувството ми подсказваше, че той ще ме разбере, но нещо в мен се съпротивляваше. В крайна сметка не желаех да си призная, че съм започнала да използвам болестта на мама и връзката с Жан-Луи като претекст, защото ми е липсвал кураж да продължа и да се върна в Париж.
— Някак си не се получи — отвърнах уклончиво. — Сега работя в отдела за култура на градската управа.
— Хареса ли ви аукционът? — попита след малко той, прекъсвайки мълчанието, което заплашваше да стане неприятно.
— Да, много. Харесва ми и идеята да търся тази непозната роднина. Ако ми помогнете, сигурно ще открием нещо.
Той потърка ръце.
— Ще бъде много интересно. Най-добре е първо да говорите с родителите си.
В съзнанието си вече проверявах членовете на семейството и се питах кой би могъл да знае нещо.
— Когато се замислите, още повече приличате на жената на картината — каза внезапно той.
— О, аз никога няма да бъда като нея — възразих по-остро, отколкото възнамерявах.
— Защо не? — учуди се той.