— Защо ли? Защото жената от картината положително щеше да купи натюрморта с рибата. Просто така. Да се поддаде на моментното си настроение. Тя е спонтанна и не се страхува от нищо.
Той се засмя тихо.
— Май сте твърде строга към себе си. — Погледна ме втренчено и очите му изведнъж станаха тъмносиви. — Очаквам да направите необикновени неща. По всяко време.
— Единствен вие имате такива очаквания. Надлъж и нашир — отговорих.
Етиен си погледна часовника.
— Колкото и да не ми се иска, трябва да вървя. Предстои ми оглед за следващото наддаване.
— Достатъчно дълго ви задържах — казах бързо.
— Не, не сте. Напротив, беше вълнуващо да се запозная с вас.
Внезапно устата ми пресъхна. Алкохолът ми се качи в главата.
— Колко е часът всъщност? — попитах тихо.
— Почти пет и половина.
— Мили Боже! Трябва да вървя. Днес имам годишнина от сватбата — съобщих, без да мисля.
Той се стъписа.
— О! Поздравления. Къде е мъжът ви? Дано да е имал добра причина да не ви придружи в музея.
— Отиде на автомобилния салон.
— Затова ли одеве ме попитахте дали обичам коли? — Погледна ме с наклонена глава.
— О, това е глупава история. Тази вечер ще плаваме по Сена с излетно корабче. Боя се, че ще закъснея. — Грабнах чантата и жилетката и се запътих към вратата.
— Почакайте! — Етиен ми подаде красиво оформена визитна картичка. Взех я и я пуснах в чантата си. Той въздъхна. — Ще ви изпратя.
Тръгнахме по дългия коридор. Странно беше да вървя толкова близо до него. Крачехме в абсолютен синхрон. Спряхме на стълбището и се погледнахме колебливо. Той се наведе и ме целуна леко по бузата.
— Довиждане. Казвам ви го съвсем сериозно, Марлен: искам да ви видя отново.
Погледнах го въпросително.
— Искам да узная какво сте научили за жената на картината.
Аха! За това ставало дума. Очите му обаче говореха за нещо повече.
— Искам да ви видя пак.
Засиях.
— Усмивката ви е завладяваща, знаете ли? Би трябвало винаги да се усмихвате.
— Имам картичката ви — отговорих и заслизах по стълбите. Той остана горе и ме проследи с тъжна усмивка.
В метрото се ядосах. Защо не му казах адреса си? Сигурно ме смята за глупава и задръстена. Сега се очакваше аз да направя първата крачка, а това беше немислимо.
Десет
На път към хотела многократно се улових, че се усмихвам на себе си. Бях в приповдигнато настроение. През този ден се бяха случили много и интересни събития. Открих „моята“ картина, присъствах на аукцион, флиртувах с мъж… Все нови неща в живота ми, или просто дълго време не ги бях правила. Ако добавим и шампанското по средата на деня, това беше повече от достатъчно.
Пристигнах в хотела задъхана. Ключът от стаята ни не беше на рецепцията. Значи, Жан-Луи се бе прибрал преди мен.
Преди да почукам, спрях да си поема дъх. Сърцето ми биеше в гърлото. Все още му се сърдех, задето бе предпочел да прекара сватбения ни ден с Франсин, а не с мен. Освен това ме измъчваха леки угризения заради Етиен.
Почуках и Жан-Луи ми отвори веднага. Значи, ме е очаквал. Гневът ми се уталожи.
— Здравей — промърмори той, но продължи да стои на прага. Нямаше как да вляза в стаята.
— Е, как беше с Франсин? Позволяваш ли да вляза?
Жан-Луи бързо отстъпи крачка встрани.
— О, остави това. Беше приятно.
— Знаел си, че тя ще е там.
Той дори не се опита да отрече.
— Имахме необвързваща уговорка.
— Значи, ако бях дошла, през цялото време щях да стоя настрана и да слушам как си говорите за коли?
— Представи си, тя си купи корвет „Стинг Рей“ от 1966 година, кабриолет! — В гласа му имаше въодушевление.
Едва успях да запазя спокойствие. Моят мъж се възхищаваше на Франсин, защото си е купила кола! Винаги когато беше с нея, се вълнуваше силно.
— Е, значи, тя е по-бърза от теб.
Попаднах в целта — засегнатото му лице го издаде.
— Не съм го направил още само защото нямаме пари. Нали ти поиска по-голямо жилище.
— Аз ли? Ти непрестанно се фукаш, че жилището ти е с изглед към морето!
От дума на дума се скарахме сериозно. На сватбения ни ден. Жан-Луи отиде в банята и затръшна вратата. Чух го да пуска душа. Раздрусах бравата, но той се бе заключил. Обезкуражена, се свлякох на леглото.
На нощното му шкафче лежаха билетите за корабчето. Какво направихме, Боже мой? Днес беше денят на сватбата ни! Да, прекарахме деня разделени, но защо поне вечерта да не отидем да празнуваме? Редно е двама възрастни да се справят с положението. Защо изобщо се скарахме? За какво говорехме? Защо да не позволя на Жан-Луи безобидното удоволствие да разгледа автомобилния салон? След десет минути той се върна в стаята, а аз все още не знаех какво да направя.