— Хайде да отидем на вечеря на корабчето. Трябва да побързаме, иначе ще тръгне без нас.
Говореше сериозно, прочетох го в очите му.
— Окей. Само ще се преоблека набързо.
За всеки случай бях сложила в куфара си малка черна рокля. Свалих я от закачалката и се наметнах с червения копринен шал, който много й подхождаше. Обикновено си слагах и колието от гранати, наследство от баба, но този път не го направих. Исках да нося само пръстена от Жан-Луи. Проверих съдържанието на дамската си чанта и открих визитката на Етиен Виардо. Бързо я скрих в едно странично джобче и бях готова.
Стъпихме на стълбичката към корабчето, хвърлило котва близо до Айфеловата кула, и Жан-Луи галантно ми подаде ръка. На борда ни очакваше келнер, за да ни отведе до масата. Пристигнахме в последния момент. Радвах се, че съм резервирала маса до прозореца, защото всички добри места бяха заети. Вече се здрачаваше и водата на Сена под нас блещукаше златночервена.
— Желаеш ли аперитив? — попита с усмивка Жан-Луи. — Може би „Кир Роял“?
— Не, днес пих достатъчно шампанско.
Изречението излезе от устата ми по-бързо, отколкото съзнавах.
Той вдигна вежди и ме изгледа въпросително. Разказах му половината истина: била съм в музея и съм открила картина, на която съм видяла себе си…
— Видяла си се на картина в музея?
— Е, не съм аз, естествено, но нарисуваната жена прилича досущ на мен. Сигурно ми е роднина. Има дори същата бенка.
— Невъзможно! И какво ще правиш сега?
— Ще разпитам семейството си. Все някой ще си спомни за нея. Не е било чак толкова отдавна. Картината е от 1939 година, тогава тя е била млада жена.
— Теоретично е възможно да е още жива. — Жан-Луи пресметна набързо. — Би трябвало да е почти на сто. По-вероятно е да е починала. Но какво общо има тази жена с шампанското?
Нещо не ми позволи да му разкажа за Етиен. Страхувах се да не прозвучи твърде ентусиазирано. Понякога Жан-Луи ставаше ужасно ревнив.
— Толкова се стреснах, че отидох да пия чаша шампанско. Срещнах известна роднина, нали разбираш?
— Сега няма да станеш надменна, нали?
— Какво искаш да кажеш? — попитах войнствено.
— Какво значи известна роднина? Сигурно е случайност. Не му придавай чак такова значение.
Дълго време го гледах мълчаливо.
— Знаеш ли, промених си решението. Поръчай ми аперитив.
Избрахме от менюто черни миди в шафран, после аз си харесах риба, а Жан-Луи — антрекот. Гледката на нощния Париж, който се плъзгаше покрай нас, позлатен от светлината на уличните фенери, ме настрои помирително. Движехме се към „Нотр Дам“. В дъното на салона пианист тихо изпълняваше френски шансони. Свещите по масите трепкаха, гледах през прозореца и ми се доспа. На кея на остров Сен Луи видях двойка да танцува танго в самозабрава. Чух дори откъслеци от музиката, носени от лекия ветрец. Двамата явно се познаваха добре и отдавна танцуваха заедно. Не, по-скоро бяха влюбени, защото движенията им хармонираха и двамата се допълваха. Любовно обяснение чрез танц — прекрасно! Въздъхнах.
— Какво ти е? — попита Жан-Луи.
— О, нищо — отговорих с последен поглед към танцуващите. Не желаех да споделя този миг с Жан-Луи.
Почакахме за десерта. Отидох в тоалетната. На връщане видях Жан-Луи да чете нещо на смартфона си. Не го разбирах. Възможно ли е да си проверява мейлите, вместо да се наслаждава на панорамата на Париж? Моят мъж явно оставаше безчувствен към красотата. И не беше готов да сподели моето въодушевление от Париж поне за една вечер, за да ми достави удоволствие. А дали не четеше съобщение от Франсин? Внезапно изпитах гняв към него. Ще продължа ли да живея с мъж, на когото му е все едно как се чувствам? И който ми вдъхва усещането, че скучае с мен?
„Който не обича Париж и не е щастлив тук, сигурно няма да е щастлив никъде“, помислих си.
Опитах се да си представя какво би било да седя тук с Етиен. Той положително знае множество интересни истории за града и щеше да ми ги разкаже. Щяхме да си говорим за изкуство, за любимите ни художници, просто щяхме да водим интелигентен разговор, вместо да седим и да мълчим един срещу друг.
Жан-Луи остави смартфона на масата и погледна безпомощно към прозореца.
— Какво е онова там?
Не отговорих.
Междувременно бяхме обиколили двата острова на Сена и се връщахме към Айфеловата кула. Стана единадесет и кулата блесна в хиляди светлини. Около нас прозвучаха многогласни ахкания и охкания, защракаха фотоапарати и смартфони.