Жан-Луи не каза нищо. Зарадвах се, когато корабчето обърна и хвърли котва на кея до моста „Алма“. Върнахме се в хотела в мълчание.
Отидох в банята и пуснах душа, после обаче си промених намеренията. Беше след полунощ, чувствах се много уморена. Чух Жан-Луи да говори в стаята. Явно по телефона. Нещо в гласа му ме накара да се вслушам. Говореше съвсем тихо, явно не искаше да го чуя.
— Стигна ли до вкъщи? С колата всичко наред ли беше?
В гласа му звучеше мекота и загриженост. Така говореше с мен по-рано. Сега обаче разговаряше с Франсин, без съмнение. За момент се заслуша какво му говори тя, после продължи:
— О, тя пак се прави на Лили Марлен. Въобразява си, че се е видяла на някаква картина в някакъв музей… не, откъде да знам, в Лувъра или нещо подобно.
Спрях да дишам. Значи, се правя на Лили Марлен? Какво искаше да каже? Чул ли ме бе изобщо какво му обяснявам?
— Защо не е пряма и искрена като теб? С нея винаги е толкова сложно. Никога не знам какво мисли в момента.
След тези думи очите ми плувнаха в сълзи. Пуснах водата, опрях ръце върху ръба на мивката и се вгледах в лицето си в огледалото. Значи, моят съпруг ме смята за превзета филмова звезда. Пак се прави на Лили Марлен. Думите ехтяха в главата ми. По бузите ми се стичаха сълзи, примесени с размазан грим. Открай време живеех с чувството, че не намирам сили да оправдая името си. Какво са си мислили родителите ми, защо са ме нарекли точно на тази песен — аз бях всичко друго, само не и Лили Марлен. Никой не познаваше Лили Марлен Ренар. Това име ми бе донесло единствено злобни коментари от страна на съучениците ми. В началото на връзката ни бях разказала всичко това на Жан-Луи. Разкрих му най-съкровените си мисли, защото бях убедена, че той трябва да ме познава цялата. А сега той го използваше срещу мен и зад гърба ми се съюзяваше с Франсин! Какво коварно нарушаване на доверието! Никой мъж, който обича жена си, не говори така!
Треперех силно. Беше ми студено, чувствах се слаба и безпомощна. Откога стоях тук? Напръсках си лицето с вода, попих я и отидох в спалнята. Бях твърде развълнувана, за да заспя, но си легнах. Жан-Луи стана и отиде в банята.
Когато се върна в леглото, се направих на заспала.
Имах нужда да размисля: за чувството, че животът, който живея, не е истинският. За брака си. Как да продължа. Дали искам да живея с него. Дали Жан-Луи иска да продължи да живее с мен. Навярно се налагаше да свикна с мисълта, че той ме мами с Франсин. Не бях сигурна дали наистина ми изневерява, но странно защо, тази мисъл ме нарани по-малко, отколкото очаквах. И от това ми стана още по-тъжно.
После на преден план излезе жената от картината. Тя бе живяла истински, или поне така изглеждаше. А може би художникът я бе нарисувал по този начин? Какво по-различно от мен е направила? Защо гледа с такава самоувереност от платното, а аз лежа безпомощно в хотелската стая и не знам какво ще правя утре? Какво би сторила на мое място? Коя е тя? Струваше ли си да търся сведения за нея, да разбера дали и защо е била по-щастлива от мен? Дали ще се вдъхновя да подновя заниманията с моята специалност? Ами ако установя, че все още искам да се занимавам с история на изкуството? Тогава ще се наложи да напусна Сет, да подновя следването си, да се откажа от службата в отдела. А бракът ми?
Единадесет
Дейвид я чакаше пред перачницата, скрил ръце в джобовете на панталона. Виан го забеляза на улицата и сърцето й заби лудо. Вече се опасяваше, че след вечерта в „Дом“ няма да го види отново. Оттогава бяха минали две седмици. Сега обаче той беше тук и бе предложил да я изпрати до вкъщи. Разходиха се до лозята на Монмартър. През цялото време Виан оправяше разрошената си от влажното време коса и се опитваше да скрие от Дейвид загрубелите си ръце. Нямаше обаче как да скрие старата рокля с още мокри поли. Той забеляза движенията й, след известно време спря и улови ръцете й.
— Хайде, оставете това! Направих грешка, като ви нападнах веднага след работа, признавам. Но ви намирам привлекателна дори когато сте изморена, и искам да го знаете.
Продължи да държи ръцете й и ги милваше нежно, за да ги стопли. Придружи я до дома й. Там я прегърна и отново я целуна по онзи нежен начин, който й напомняше докосване на пеперуда.
— Елате ми на гости утре.
Тя кимна.
Дейвид живееше близо до гробището на Монпарнас, на улица „Дагер“. Виан знаеше само номера на къщата, не и етажа, а името му не беше написано на вратата. Тръгна по тясното стълбище и попадна на портиерката, която тъкмо миеше. Прекрачи кофата и спря в колебание.