— При кого отивате? — попита недоверчиво портиерката.
— При мосю Скот. — Виан се опита да придаде твърдост на гласа си.
Жената се изправи и я огледа.
— О, имате предвид англичанина?
Не каза нищо повече, но в погледа й Виан прочете какво е мнението й за младата жена, дошла на посещение при художник, на всичкото отгоре англичанин.
— Третия етаж вляво. На вас сигурно ще отвори. Почукам ли на вратата му, се прави, че не е там. Крайно време е да си плати наема. Давам му време до утре. Кажете му го.
Виан побърза да се отдалечи. Усещаше погледа на жената в гърба си. Портиерката явно я смяташе за модел, даже за нещо по-лошо. Бузите й пламнаха. В този момент по-силно отвсякога й липсваше майка й. Копнееше да я помоли за съвет, макар вече да бе твърде голяма да се допитва до майка си. Как ли се е запознала с баща й, как е разбрала, че Арно е истинският? Виан въздъхна тихо.
Винаги беше имала тясна връзка с майка си, нищо че Клотилд често не я разбираше. Но тя я обичаше, Виан никога не се съмняваше в обичта й. Клотилд Ренар никога не се връщаше от редките си посещения на пазара в Андюз, без да й донесе шепа захаросани плодове, които момичето толкова обичаше — манго, ананас и джинджифил. Продаваха ги северноафриканските търговци, и то доста скъпо. Клотилд се гордееше с умната си дъщеря, но наблюдаваше лудориите й със загриженост. Възмути се от дън душа, когато братовчедът на Виан унищожи ботаническата й сбирка, но не събра смелост да я защити. С тайното си бягство от родителския дом момичето й бе причинило неизмерима болка. Не само защото вече я нямаше, а и защото майка й смяташе, че Виан ще пропилее живота си и неизбежно ще умре в нищета. Само да не беше с толкова ограничени възгледи! Искаше най-доброто за дъщеря си, ала си го представяше в ограничените рамки на прастарите правила, които царуваха в Сен Флоран. Хоризонтът й беше твърде тесен, за да знае как изглежда животът на друго място, в голям град. Но дори да беше помислила за такава възможност, мъжът й веднага щеше да избие тези мисли от главата й. Тя се подчиняваше на Арно във всичко, свързано с традиционните роли на мъжа и жената. Виан безброй пъти бе разказвала мислено на майка си за новия си живот. Гордееше се, че сама си печели издръжката и се справя в Париж. Много искаше да покаже на майка си жилището и перачницата, да й представи приятелката си Клотилд. Да я разходи из Ботаническата градина. Тогава майка й непременно щеше да повярва, че дъщеря й е почтена жена. Клотилд обаче винаги отхвърляше поканите й.
— Ох, мамо — въздъхна младата жена и продължи към следващия етаж.
Потънала в мислите си, забави ход и накрая спря с ръка върху парапета. Ако майка й знае какво се готви да направи дъщеря й, сигурно ще я посъветва да се откаже. Естествено, някои мъже щяха да разберат погрешно едно такова посещение — Виан го знаеше от разказите на другите перачки. В понеделник сутрин те подробно описваха какво са правили в неделя вечерта, след като следобед са били поканени на разходка с лодка или на излет в Булонския лес. Виан нямаше никакъв опит с мъжете, ако не се броят няколкото целувки, които й се бяха сторили твърде натрапчиви и при които не беше изпитала нищо. С Дейвид обаче беше друго. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за целувките му. Беше луда по тях, копнееше за още. Това я плашеше и същевременно я вълнуваше. Преглътна тежко и се запита дали да не се върне.
— Хайде, още само няколко стъпала и ще стигнете!
Виан се стресна. Погледна нагоре. Дейвид стоеше в рамката на отворената врата и й се усмихваше с протегната ръка. Всички съмнения отлетяха.
Тя изобрази усмивка на лицето си и изкачи последните стъпала до жилището му. То се оказа почти същото като нейното и на Клотилд, само малко по-голямо, защото той се нуждаеше от място за статива и платната. Вътре цареше влажен студ, въпреки че беше късна пролет и кестените се раззеленяваха. Освен това миришеше силно на терпентин и боя.
— При северна светлина рисувам най-добре, но за съжаление твърде рядко виждам слънцето — извини се той, като я видя да се увива в жилетката. — Преди малко купих пресен бриош, май още е топъл. Ще подгрея мляко и ще ви стане по-добре.
Докато той стъкваше огъня в печката, Виан се огледа. В едната половина на помещението Дейвид рисуваше. Там цареше ужасна бъркотия от платна, тубички с бои и рамки. Четки с различна големина бяха сложени в буркани. По пода бяха настлани вестници, навярно заради капките от бои, ала тази мярка на предпазливост се бе оказала недостатъчна. Безброй пъстри капки красяха дюшемето около статива. В един ъгъл стоеше желязна печка, но в нея не гореше огън, както установи със съжаление Виан. На масата лежеше зацапана палитра. Наоколо скици, рисунки с въглен, изрезки от вестници, окачени на стената, готови картини и всевъзможни предмети. Тъкмо се питаше за какво са му на художник камъчета, коркови тапи, парчета дърво и тем подобни, дали за вдъхновение, или като обект на изследване, когато Дейвид сложи на масата гърненце с топло мляко и табла с нарязан на дебели резени бриош. Избута рисунките настрана и покани Виан да седне. Ръката му докосна гърба й и дъхът й спря. Опита да се овладее и да се съсредоточи върху изкусителния аромат на печивото, който образуваше интересна смес с миризмите на терпентин и бои. Същевременно само чакаше Дейвид да я докосне отново; цялото й тяло тръпнеше. За да скрие вълнението си, бързо натопи парче бриош в млякото.