Последният слънчев лъч улучи редицата прозорци на горния етаж на офис сграда и позлати околните фасади. Поех дълбоко дъх. Това беше за мен Париж: светлината, която рано сутринта или, както сега, от вечерното слънце, се пречупваше златна в цинковите покриви, а фасадите от пясъчник заблестяваха като копринено кадифе. Залезеше ли слънцето, градът сменяше златната си дреха със сребърна. Доскоро потопени в трепкаща светлина, сега сградите добиваха остро очертани контури.
Спомних си колко много вечери се вливах в потока от хора, които излизаха от метростанциите, на път към къщи пазаруваха за вечеря в Cremeries и Boulangeries, както се наричаха млекарниците и пекарниците, или сядаха в някое кафене да пийнат чаша червено вино, преди да се приберат. Колко пъти си бях бъбрила приятно с пекарката или продавача на вестници. Никой не владее изкуството на тези леки разговори по-добре от собствениците на магазинчета в Париж — няколко думи, не казват много, но те карат да се чувстваш приятно и уютно.
После и миризмите, толкова типични за града. Леко металната, уникална миризма на метростанциите, ароматът на парфюм и липов цвят през пролетта, на горещи, леко загорели кестени през есента, на сладки палачинки, предлагани от улични търговци.
Погледнах с блеснали очи към Жан-Луи.
— Знаеш ли, за мен Париж е повече от струпани на едно място световноизвестни архитектурни забележителности и площади. Лувъра, обелискът на площад „Дьо ла Конкорд“, Триумфалната арка, Айфеловата кула — всички са много красиви, но за мен Париж означава определен начин на живот, красотата в детайла…
— Внимавай, глупако! — изруга Жан-Луи и натисна клаксона. Водачът пред нас му бе отнел предимството. — Извинявай, но в момента не съм в състояние да те слушам — обясни ми след малко той.
Вдигнах рамене и протегнах шия, за да погледам още малко как Айфеловата кула изчезва бавно зад сградите. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и в момента кулата светеше сребърна. Заприлича ми на оцветена черно-бяла фотография.
Влязохме в тунел и затворих очи. Не бях в състояние да се преборя със заливащия ме порой от спомени и чувства. Отново бях на двадесет и три, сияеща млада жена със стипендия за два семестъра по история на изкуството в Сорбоната и куфар, пълен с мечти. Слязох от влака на Лионската гара с твърдото убеждение, че отсега нататък Париж ще лежи в краката ми. Така си обяснявам причината да се случи точно това. Намерих си малко жилище недалеч от улица „Рокет“, близо до Бастилията. Всъщност жилище не е точната дума. Разполагах с някогашна слугинска стая под покрива, дотам водеше стръмна стълба и през лятото ставаше ужасно горещо. Имах едно-единствено помещение и то ми служеше за дневна, кабинет и спалня. Мъничката кухня и тясната баня бяха толкова ниски, че се налагаше да се движа с наведена глава. Никога не съм се чувствала по-добре, отколкото в онова тясно и неудобно жилище, но изцяло само на мое разположение. Всяка сутрин прекосявах Сена и отивах в университета. Следвах история на изкуството трети семестър. Смесвах се с множеството студенти, изпълващи коридорите на Сорбоната, и понякога ме обземаше страх, че сърцето ми ще се пръсне от радост. Любимият ми курс се провеждаше в достопочтеното Училище за изящни изкуства в центъра на „Сен Жермен“[2] с многото му галерии. Творци като Моне, Реноар, Дьолакроа и Матис бяха учили живопис тук. А аз имах правото да посещавам лекции по иконография! Всеки вторник следобед се изправяхме пред картините на бившите ученици на института, окачени чак до таваните, и слушахме обясненията на мосю Парафен за значението на определени мотиви в живописта.
И тогава пристигнах в Париж в началото на май, точно както сега. Кестените цъфтяха буйно, парковете блестяха в ярки багри, жените носеха къси поли и силни цветове. След лекциите сядах край езерото в Люксембургската градина да чета и да уча. Никога друг път не съм била така жадна за знания и толкова възприемчива, както през онова лято.
През свободното си време се скитах из улиците, посещавах различни музеи и се опиянявах от уникалната магия на града. Водех пълноценен живот и не се насищах да откривам нови и нови неща. Бях готова да танцувам през целия ден. Почти не спях, защото ме беше страх да не пропусна нещо. Копнеех да получа всичко възможно от Париж.
2
Квартал в централната част на Париж, в чиито кафенета, едно от тях „Кафе дьо Флор“, се събирали видни интелектуалци и творци. — Бел. ред.