— Много е вкусно — въздъхна Виан, зарадвана, че яденето отклонява вниманието й.
— И не е скъпо.
Виан събра цялата си смелост.
— Носите изискани дрехи, но пестите от храна…
Дейвид вдигна рамене.
— Семейството ми е доста богато. Баща ми има фабрика за шевни машини в Лондон. Дрехите ми са от онова време. Добрият материал издържа дълго.
— Значи, баща ви е собственик на фабрика?
— А аз съм единственият му син, за съжаление.
Той отхапа голямо парче бриош. Виан не бе в състояние да откъсне поглед от устата му.
— Защо за съжаление?
На лицето му се появи тъжна усмивка.
— Ако имах брат, той щеше да поеме фабриката. Мразя да разочаровам баща си, но искам и трябва да рисувам. От две години съм в Париж и не смятам да се върна в Англия. Винаги съм мислил, че ще изживея увлечението си по изкуството, ще намеря сили да се върна и ще поема фабриката, но…
— Но?
— Колкото повече рисувам, толкова по-силно става желанието ми никога повече да не правя нещо друго. Аз съм художник, не фабрикант. Семейството ми не ме разбира. Вие разбирате ли ме?
Виан кимна и сведе поглед. Много добре го разбираше.
— И аз разочаровах семейството си — призна тя тихо. — Заминах тайно за Париж, без тяхното съгласие, без да се сбогуваме. Не издържах повече.
Дейвид се покашля.
— Знам колко е трудно, но ви подхожда. Мисля, че с вас много си приличаме.
Тя вдигна глава и го погледна. Ръката й с парчето бриош, което се готвеше да поднесе към устата си, остана във въздуха.
— Какво имате предвид?
— Според мен и двамата предпочитаме живот в неизвестност, вместо да се откажем от мечтите си. Аз се нуждая от независимост, за да рисувам. Затова съм в Париж. Затова съм се родил.
— Няма ли нещо по-важно?
— Не. — Решителността му изостри вниманието й. В следващия миг гласът му омекна. — А какво ще ми кажете за вашите мечти? Какво ви доведе в Париж?
— Искам да се занимавам с ботаника. Искам да работя в Ботаническата градина.
— О, значи затова градината е любимото ви място!
— Не исках да се омъжа за човек, избран от родителите ми. За мъж, когото не харесвам — заяви тя и се осмели да го погледне право в очите.
— Така значи — пошепна той и й подаде още едно парче бриош. Виан го пое с благодарност, защото й беше много вкусно.
Преди мълчанието между тях да се проточи, тя го попита за картините му.
Той стана и мина от другата страна на голямата маса, където стояха палитрата и бурканите с четки. На пода до тях лежаха навити платна с различна големина.
— Елате, ще ви ги покажа.
Виан отиде при него и той разви първото платно. През следващия час тя разгледа творбите му с огромно внимание. Никога не беше гледала картини, никога не беше ходила в музей. Ала тези платна й говореха, в тях откри жени като нея: прислужница на пазара с кошница в ръка се пазари с търговец на птици; продавачка в магазин с топ плат; шапкарка поправя шапката на клиентка; детегледачка с детска количка в парка… Картините бяха в ярки цветове, лицата и телата изглеждаха ръбести. Особено ръцете бяха пресъздадени с всички подробности. Виан разпозна кървавите убождания по пръстите на шивачката и изранените от чистене ръце на слугинята. Сега разбра откъде идва интересът му към нейните ръце.
— Това може да съм аз! — извика тя, открила на следващото платно перачка, която четка панталон. — Видели сте ме при обичайното ми занимание.
— Харесват ли ви картините?
— Да, много, но къде е градът? Къде е Париж?
Той я погледна учудено.
— Париж ли? Аз искам да рисувам хора, а те са еднакви навсякъде.
Виан се обърна към него. Фустата й прошумоля тихо и тя разбра по погледа му, че го е забелязал.
— Имам чувството, че на всичките тази картини съм аз. Разпознавам се във всяка жена. Ако бяхте нарисували дами в красиви рокли да се забавляват в казиното, картините ви щяха да са ми чужди. А какво е това? — Тя посочи отпечатък, окачен на стената над масата. На картината бяха изобразени трима мъже с голи гърди, които се влачеха на колене и лъскаха пода.