— О, това е моят абсолютен образец. Платното е на Гюстав Кайбот[16] и се нарича „Чистачи на паркет“.
— Познавате ли художника лично?
— За съжаление не. Отдавна е починал. Но чувствам духовно родство с него. Произхожда от буржоазно семейство и въпреки това става художник. Бил е меценат на импресионистите, сприятелил се е с мнозина от тях. — Засмя се. — Винаги е бил много заможен, за него не е било важно да продава картините си. Въпреки това повечето се намират в музеи. И аз искам да постигна това!
— Значи, е рисувал работещи хора? Затова ли го смятате за образец? — попита Виан.
Дейвид поклати глава.
— Сюжетът на тази картина е по-скоро нетипичен за Кайбот. Интересувал се е повече от модерното, рисувал е стоманени мостове, гари, павилиони, парапети от ковано желязо и газови фенери — така да се каже, навлизането на модерната техника в града. При него хората се явяват по-скоро анонимни кукли на витрина. Те са типове, не индивиди.
— Но е влагал особено усърдие в изобразяването на ръцете и раменете. Също като вас.
Дейвид се усмихна въодушевено.
— Значи, ви направи впечатление! Вие сте прекрасна! Винаги сте права!
— Аз обичам да рисувам — призна тихо тя. — За съжаление умея само да прерисувам разни неща, цветя и листа. Предавам ги възможно най-точно. Това няма нищо общо с изкуство. Изкуството е… това. — Тя посочи картините. — Всички художници ли имат история, която звучи така интересно като вашата?
Той не отговори на въпроса; вместо това каза:
— Изпитвам силно желание да ви нарисувам. Вие ме вдъхновявате.
— Вдъхновявам ви?
— Да, като ви гледам или мисля за вас, веднага ми хрумват мотиви, които искам да пресъздам.
— Защо не рисувате като Кайбот? Един човек като представител на много други.
— С вас е различно! При вас се намесват чувства. Никога не ми се е случвало. Непременно трябва да изпробвам какво се получава. Дали ще повлияе върху начина ми на рисуване. Дали ще създам различни картини.
Той се оживи. Запали си цигара и от силната миризма й се зави свят.
Погледна я, сякаш вземаше мярка на лицето й, и бавно започна да я обикаля.
Това ли било? Значи, искаше да я рисува? Виждаше я само като лице от картина. Изведнъж Виан отрезвя. Седна и започна да рони парченце бриош върху масата. По някое време осъзна какво прави и побърза да събере трохите. Щом Дейвид иска да я рисува, сигурно ще я гледа, както сега, ще измерва и преценява всяка подробност от лицето и външността й. А тя ще седи неподвижна и ще понася погледът му да се плъзга по лицето и тялото й. Огледа стаята, обърна се към леглото, застлано с червено одеяло. Сигурно ще поиска да я рисува без дрехи. А щом завърши картината, ще я отпрати както другите модели преди нея. В гърлото й се надигнаха сълзи на разочарование. Отчаяно се опита да ги преглътне.
— Трябва да си вървя — проговори задавено тя и стана. Неволно бутна гърненцето с мляко и върху масата се образува бяла локвичка.
Не чу какво извика подире й Дейвид. Избяга от жилището му и още на стълбището даде воля на сълзите си.
Дойде на себе си едва в Ботаническата градина. Видя се да стои пред големия кипарис близо до изхода към улица „Бюфон“ и седна на пейката, за да подреди мислите си. Ала така и не успя да се успокои.
Взе автобуса за вкъщи, все още напълно объркана. Влезе в стаята и си съблече жилетката. В този момент някой почука. Появи се портиерката и й донесе бързо писмо. Сините пликове се предаваха за рекордно кратко време хидравлично през подземна система от тръби от една пощенска служба към друга и стигаха веднага до получателя.
— Кой ти изпраща пневматика? — полюбопитства Клотилд. — Аз никога не съм получавала.
Виан отвори плика. Писмото беше от Дейвид.
Виан, аз съм идиот. Простете ми. Не знам с какво точно сгреших, но не съм го направил умишлено. Дали защото предложих да Ви нарисувам? Ако не искате, няма да го направя. Искам само да Ви видя отново. Отидохте си, без да ме дарите с усмивката си. Останах сам и осъзнах, че вече не мога да живея без Вашата усмивка. Моля Ви, не ми се сърдете! Умолявам Ви, дайте ми възможност да се поправя.
На следващата вечер след работа краката сами я отведоха на улица „Дагер“. Вървеше, без изобщо да се замисли. Трябваше да види Дейвид, всеки ден без него беше изгубен. „Влюбена си безумно в него“ — думите на приятелката й Клотилд я направиха неописуемо щастлива. Досега не знаеше какво е любов и беше благодарна на Клотилд, задето постави нещата на мястото им. Внезапно всичко стана просто. Да, тя обичаше Дейвид. Искаше да е с него, винаги, във всяка минута. Искаше да се изгуби в очите му, да го слуша, да му разказва всичко. Искаше той да я храни с бриош и да й обяснява картините си. Без него се чувстваше сама. Искаше той да я целува и докосва. Копнееше за ласките му.
16
Гюстав Кайбот (1848–1894) — френски художник импресионист, меценат и строител на плавателни съдове. — Бел. прев.