Когато излизаха, двамата прекарваха нощите в различни кафенета, случваше се за една вечер да посетят няколко, защото Дейвид търсеше колега или бе чул, че някой го търси. Навсякъде имаше приятели — поздравяваха го шумно и веднага го въвличаха в дискусия за изкуството или актуалната политика. Виан стана свидетел на всичко това още при първата им среща. Приятелите и колегите на Дейвид се държаха дружелюбно с нея, не я гледаха високомерно, когато им казваше, че е дошла от провинцията и работи като перачка. Мнозина от тях се намираха в подобно положение. Бяха дошли в Париж да създават изкуство и да успеят, но приемаха всякаква работа, за да оцелеят. Ала бяха готови да се забавляват по всяко време и си помагаха един на друг. В разговорите им често ставаше дума за нови картини, за потенциален купувач, пристигнал в града, за статия в някое от многобройните списания за изкуство, излизащи в Париж.
Дейвид не принадлежеше към видните художници. Не се числеше официално към Ecole de Paris, нито към друга школа. Не беше следвал в Париж, а бе изучавал живопис в Лондон. Не беше известен и богат като Матис или Пикасо, нямаше ученици, които да му подражават (а би могъл и да спечели малко пари от уроци).
В неделя Виан и Дейвид често отиваха в някой от парижките музеи, защото той държеше да й покаже любимите си картини. Обясняваше й строежа на творбата, нанасянето на боите, перспективата и избора на мотив. Обясняваше й защо не харесва определени платна, защо ги намира лоши. Говореше със страст и Виан го слушаше запленена. Научи много от него. Не след дълго знаеше имената на най-различни художници, стилове и епохи. Посещенията в музеите създадоха много специална връзка между тях.
Към ботаническите книги в етажерката на Виан се прибавиха и няколко книги за изкуство, също купени от букинистите край Сена. Тя бе добила познания по живопис и вече разбираше, че Дейвид има талант и умее да се изразява. Желаеше му един ден да постигне успеха, който заслужава. Разбра и най-главното: той трябва да рисува, за да е щастлив, за да живее.
Любимото им заведение се намираше на Монпарнас. Не беше толкова светско като „Дом“ или „Купол“, продаваха евтино вино. Късно вечер, когато настроението се покачваше, обикновено молеха Дейвид да покаже таланта си. Той притежаваше дарбата да имитира гласовете и поведението на различни типове, включително на известни личности. Понякога се изявяваше като надут художествен критик с копринена кърпичка в джобчето и монокъл и обясняваше с високомерно носов глас защо картините на някой от присъстващите художници не струват нищо.
— Все едно сте вързали четка за опашката на магаре и сте го поставили пред платното — заключваше тържествено той сред бурния смях на присъстващите.
Друг път си запретваше крачолите на панталона, за да покаже косматите си крака, слагаше си портокали на гърдите и танцуваше канкан върху масата. Коронното му изпълнение обаче беше на буржоа еснаф, който с фалцетен гласец се жалва поред от липсата на морал у хората на изкуството, от вулгарния им реализъм и от безполезния им живот. През цялото време обаче хвърля жадни погледи към присъстващите модели на художниците. Говореше доста добре френски, често обаче го примесваше с английски думи и изрази, един от друг по-остроумни.
Както всички други Виан го слушаше, макар в началото да не знаеше кого точно взема на прицел и защо му се присмива. Започнеше ли да пародира презиращия изкуството буржоа, тя го подозираше, че има предвид баща си. Комедийният му талант забавляваше всички присъстващи. Мъже и жени се смееха до припадък и от очите им течаха сълзи. Щом приключеше и откажеше да изпълни нещо на бис, Дейвид сядаше до Виан и се заемаше с питиетата, с които го черпеха присъстващите. Познатите му го поздравяваха със силно тупане по рамото.
Виан обичаше тези луди вечери — тогава животът изглеждаше невероятно лек и приятен. Смехът и веселието прогонваха всичко: и мислите за семейството й в Сен Флоран, и вечните парични грижи, и желанието й да осъществи мечтата си да стане ботаничка. С Дейвид до нея тя беше щастлива. С нетърпение чакаше в края на една такава вечер двамата да отидат прегърнати в жилището му и да се любят. Когато излизаха на Монпарнас, тя прекарваше нощта при него, в леглото с червената завивка. След дългите вечери следващият ден беше много труден. Тя работеше тежък физически труд, вършеше си работата, изпълняваше си задълженията и понякога беше толкова уморена, че едва си държеше очите отворени. Клотилд се оплакваше, че вече почти не я вижда.