— Трябва да си намериш друга работа — каза й Дейвид, когато за пореден път заспа до него на пейката в кафенето, облегнала глава на рамото му. Приглади един кичур от лицето й и я огледа загрижено.
— Каква работа да си намеря? Не мога да правя нищо друго — възрази Виан.
— Дай ми ръката си.
Виан му я подаде. Освен комедиен талант, Дейвид притежаваше и умението да гледа на ръка — правеше го много убедително. Всички знаеха, че предсказанията му са измислици, но понеже винаги бяха положителни и той ги произнасяше с величествени жестове, до един участваха с радост в забавлението.
— Виждам… — подхвана той и нежно плъзна палец по дланта й, от което ръцете й настръхнаха чак до раменете. — Виждам промяна. Ще се махнеш от Монмартър и ще се приближиш към Монпарнас. Не виждам бяло, а зелено. Виждам как един художник ще те рисува и двамата — ти и художникът — ще се прочуете.
Засмя се дръзко и тя го плесна нежно.
— Мечтател!
— Само почакай!
Една вечер отидоха в „Жокей“. Дейвид бе узнал, че там щял да бъде някакъв колекционер от Америка. Мистър Мъни, както го наричаха всички, купуваше всеки ден по две картини и сега Дейвид му показваше няколко свои платна. Двамата с американеца се бяха навели над картините върху масата, а Виан се усамоти в едно спокойно ъгълче, защото беше уморена. Копнееше да затвори очи за малко и да си почине.
— Познавам ви — чу тя внезапно глас отблизо. Отвори очи и видя мъжко лице.
— Мен ли? — попита объркано.
— Често се разхождате в Ботаническата градина.
Диалектът му й подсказа, че произхожда от Севените.
— А вие сте от района на Алес — бързо отвърна тя. — Чувам го.
— И вие ли сте оттам?
— Идвам от Сен Флоран. Сигурно не знаете къде е, селото е съвсем малко.
— В сравнение с Париж всички селища са малки.
— Прав сте, но в Париж няма орехи и копринарници.
— Как се казвате?
— Виан Ренар.
Неговото име беше Албер Мартин-Кюриел. Виан го хареса от пръв поглед. Около петдесетгодишен, леко тромав, недодялан тип, ала мигом будеше доверие с физиката и смеха си. Понрави й се големият сив кичур над челото му, макар по темето да бе започнал да оплешивява. Носеше косата си грижливо пригладена назад и този светъл кичур лягаше върху тъмната маса на останалата коса. Виан остана възхитена от тази му особеност. Много й се искаше да разбере дали кичурът е прищявка на природата, или Мартин-Кюриел проявява суетност, но не посмя да попита. Въпреки че имаха да си разкажат много неща. Той познаваше козето сирене, увито в листа от кестен — банон — и знаеше къде може да се купи в Париж. Двамата бяха посещавали едно и също кафене в Алес.
— Какво ви води в Париж? — поинтересува се Виан.
— Аз съм ботаник. Работя като научен сътрудник в хербарийната сбирка на Ботаническата градина. Скоро ще стана директор.
— В Ботаническата градина? В същата онази ботаническа градина?
— Ами да — усмихна се развеселено той. — Същата ботаническа градина, в която вие често се разхождате.
— Моля ви, разказвайте!
— Какво да ви разкажа?
— Всичко! Какво правите там?
Мъжът се покашля.
— Работя в отдела за цъфтящи растения…
— Фанерогами — прекъсна го тя.
— Знаете латинското име?
От смайване направи комична физиономия и Виан избухна в смях. А той не само не й се разсърди, ами се засмя с нея.
— Знам, че растенията се делят на категориите фанерогами — семенни, и криптогами, но не знаех, че това важи и при изучаването им.
— О, важи, разбира се, иначе областта ще стане необозрима за учените. Разделянето продължава още: гъби, мъхове, дървета, водорасли, соленоводни и сладководни водорасли… Но това сигурно не ви интересува.
— Напротив, интересува ме! Какво точно правите там?
— Работя върху изследването на европейския растителен свят. Нашата цел е да намерим всички растения, да ги опишем и каталогизираме.
— Това означава ли, че ги събирате и лепите? Някога и аз го правех. Имах доста голяма сбирка, макар и само от растения, които виреят в нашите планини.
— Какво стана със сбирката ви? Не е зле да ни я изпратите. Ако е добре съхранена, ще я включим в сбирката.
— Вече не съществува. Сега съм в Париж.
— И вие ли работите в Ботаническата градина? Затова ли ви виждам често там?
Виан поклати глава. В този миг я осени луда идея.
— Нуждаете ли се от помощница? Чух, че скоро ще открият нов институт. Сигурно ще има много работа. Аз съм свикнала на тежък труд. Имам познания. Всъщност дойдох в Париж с намерението да следвам ботаника. Междувременно се отказах от мечтата си, но навярно бих могла да работя за вас и…