Тя преглътна и зачака отговор.
— Това изглежда много важно за вас.
— Нали ви казах, само за това дойдох в Париж.
— Вярвате ли в случайности? — погледна я с очакване той.
Какво? Трябваше веднага да се сети, че той не я приема сериозно. Защо просто бе сменил темата? Обзета от разочарование, тя преглътна отново и се огледа за Дейвид. Тогава обаче той каза:
— Аз вярвам. Моята асистентка се омъжи и следващата седмица заминава с мъжа си за Брийе. Още не съм й намерил заместница.
Виан вдигна глава и невярващо отвори очи. Мартин-Кюриел продължи:
— Нужен ми е човек да ми помага в каталогизирането и да подготвя растенията. Освен това ще се наложи да чистите лабораторията и да пишете писма. Да вършите всичко необходимо… и онова, за което аз не съм в настроение.
— Сериозно ли говорите? — промълви Виан. Вътрешно ликуваше и бе готова да го прегърне. — Би било страхотно! Няма да ви разочаровам, обещавам ви!
— Не попитахте за заплащането — подсети я Албер Мартин-Кюриел.
— Знаете ли, аз работя като перачка. Едва ли е възможно да печеля по-малко. Със сигурност ще ми стигне — отвърна тя. — Ще опитате ли с мен?
Ръцете й трепереха от вълнение, докато чакаше отговора му.
Той й подаде ръка и тя я стисна силно.
На следващия ден Виан влезе в кабинета на мосю Балкон, за да съобщи, че напуска.
— Ще се омъжвате ли? — попита я той.
— Не. Ще стана ботаничка.
Шефът кимна и й пожела много късмет.
Жените в перачницата реагираха по подобен начин. И те предположиха, че Виан си е хванала мъж. Рядко се случваше перачка да напусне, защото си е намерила друга работа. Най-много някоя да отиде при конкуренцията.
— Виан се приближава към мечтата си — обясни им Клотилд.
Виан я изгледа остро. Какво искаше да каже? Сутринта бе разказала на приятелката си за срещата с Мартин-Кюриел и Клотилд реагира доста странно.
— Ще се изнесеш ли?
— Не, поне засега. Има автобус към Сена.
Клотилд не каза нищо повече.
— Не се ли радваш за мен?
Клотилд се нацупи, после обаче прегърна Виан и я притисна до гърдите си.
— Радвам се, разбира се. Най-сетне една от нас да излезе от перачницата. Просто се страхувам, че повече няма да се виждаме.
— Ти си моята единствена и най-добра приятелка. Никога няма да забравя какво направи за мен.
— Най-сетне една от нас да направи нещо от себе си. Не ни забравяй — заръча й Мариан, една от възрастните перачки, която винаги се беше държала мило с Виан.
— Определено няма да ви забравя — отговори тихо младата жена.
Жените подеха мръсна песничка и я изпроводиха навън с грубички побутвания. Тук не се церемоняха много.
Виан мина за последен път през портата на перачницата. Работата там нямаше да й липсва. Все още размишляваше върху реакцията на Клотилд. Приятелката й сигурно ревнуваше малко, задето Виан си е намерила по-добра работа — това беше разбираемо, но страхът й, че вече няма да са близки както досега, беше непонятен. Клотилд й беше приятелка. Рано или късно тя щеше да се омъжи за Жано. Двамата бяха влюбени и крояха планове за бъдещето. Тогава Клотилд щеше да напусне общото им жилище. Замислена, Виан вървеше нагоре по тясната уличка в пасажа „Котен“, като механично отбягваше локвите по паважа, образували се от дъждовната вода миналата нощ. Снощи, докато отиваха към неговото жилище, Дейвид бе реагирал съвсем различно.
— Гордея се с теб. Ще работиш добре, знам — заяви й той.
— Не се ли страхуваш, че ще се променя? Че връзката ни ще се промени?
Той спря и я погледна.
— Защото най-сетне си си намерила работа, която отговаря на способностите ти? Напротив. По-скоро се страхувах, че в онази перачница бавно затъпяваш. Не искам жена, с която не мога да разговарям.
— Значи, всичко е наред?
Той застана пред нея и я обгърна с ръце. Виан харесваше този негов жест. Никъде не се чувстваше така добре, както в прегръдките на Дейвид. Той винаги миришеше хубаво, на бои и на работа, но главно на самия себе си.
— Всичко е наред. Всичко е отлично. Обичам те. А ако един ден получиш Нобеловата награда за ботаника, направо ще се пръсна от гордост, защото живееш с мен.
Виан сведе главата му, за да го целуне. В този момент го обичаше толкова силно, че едва издържаше. Гърдите й не бяха достатъчно широки за изпълващото ги щастие. Най-сетне си бе намерила работата, която винаги беше искала. И имаше Дейвид.