— Ела. Искам да си ида вкъщи. Искам да ме любиш — пошепна тя и забърза напред.
Тринадесет
На следващия ден Виан отиде на площад „Пигал“ и се качи в автобуса. Спуснаха се по хълма, прекосиха Сена и стигнаха до складовете за вино — там съхраняваха бъчви и бутилки до плащането на данъците. Непосредствено до склада, от другата страна на улица „Кювие“, се простираше огромният парк на Ботаническата градина. Складът за вино се намираше срещу халите за продажба на вино в Берси, на които Виан бе попаднала случайно при първата си разходка по тези места. Оттогава бяха минали четири години, изпълнени с трудности, но прекрасни, и тя се гордееше със себе си. А сега започваше нов етап от живота й — осъществяването на професионалната й мечта.
Слезе от автобуса и тръгна по улица „Кювие“. На следващия ъгъл се намираше страничният вход към градината. Виан влезе, мина през двете зимни градини и стигна до продълговата сграда. От днес тук щеше да е работното й място.
Задъхана и развълнувана, тя спря. Сградата беше около сто метра дълга, четириетажна. Нищо чудно — за да съхранят всички световни растения, се нуждаеха от много място. Поради големината и строгата архитектура сградата въздействаше отблъскващо, като крепост. Виан бе изпитала това чувство още при първото си посещение, когато пазачът не й беше позволил да се качи по стълбите. Сега обаче имаше право да ходи, където иска. Сега беше част от персонала. Широки стълбища извеждаха към двете кули отляво и отдясно на сградата. Тази сутрин там седяха няколко сътрудници в бели престилки и се наслаждаваха на слънцето. Момичето тръгна по дясната стълба — над входа бе поставена табела с надпис Фанерогами[17]. Във фасадата бяха вдълбани цъфтящи растения: роза и ананас. Виан предположи, че в другата кула се намира отделът за криптогами[18] — растения като гъби, водорасли, мъхове и други.
Виан изкачи стълбището и отвори тежката врата. Тя се затръшна зад нея с оглушителен шум и младата жена се обърна стреснато. Намираше се във фоайе, високо няколко метра. В края му, вляво и вдясно на асансьорната шахта, две стълбища водеха към горните етажи. Във фоайето беше подредена малка изложба. Позна витрините, които бе видяла при първото си посещение в старата сграда от другата страна на улицата. Явно не си бяха направили труда да ги подновят.
Огледа се за портиер, за да попита къде се намира кабинетът на Албер Мартин-Кюриел. Ала в плашещо голямата зала нямаше никого.
— Добро утро! Ето ви и вас! Точна до минута. Тук човек лесно се обърква, затова реших да ви посрещна.
Виан вдигна глава. Мартин-Кюриел стоеше на стълбищната площадка. Гласът му отекна в голямото помещение, но звучеше дружелюбно.
— Качете се по стълбата. Нашите стаи са на междинния етаж между първия и втория.
„Жалко“, помисли си Виан. Искаше й се да се качи в асансьора, да види как работи решетката. Досега беше виждала асансьор само на кино.
Новият й работодател я посрещна с протегната ръка.
— Добре дошли — поздрави я сърдечно.
Влязоха в кабинета му. Първо й направи впечатление гледката от прозореца — виждаше се голямата зала с изложба на препарирани животни от цял свят. Намираха се на мецанина, междинния етаж, поради което само горната половина на полукръглия прозорец беше открита. Долната му част се губеше под пода. Помещението излъчваше достойнство и сериозност. Излъскан паркет в медни тонове, по всички стени масивни дървени шкафове със стъклени врати и отворени етажерки. Две големи писалища, поставени едно срещу друго, отрупани с папки и книги. Виан не повярва на очите си: в шкафовете и по етажерките имаше стотици буркани от всякакъв вид — от мармалад и консерви, от мляко, аптекарски шишета във всички големини и форми. В жълтеникава течност плуваха растения и части от растения.
— Колко е красиво — промълви неволно тя.
Не знаеше къде да погледне първо. Хареса и помещението, което сигурно криеше много тайни, и гледката. Огледа се малко безпомощно.
— Разбирам ви. В първия момент човек се чувства затрупан с впечатления. Но скоро ще се ориентирате. Там отпред — Мартин-Кюриел посочи дълга, напречно разположена сграда — се намира Голямата зала на еволюцията. Тя е същински Ноев ковчег. Вътре са събрани повечето животни на нашата земя. Но вие вече я познавате.
— Никога не съм влизала — призна тихо Виан.
Мъжът се засмя.
— Тогава непременно ще я посетим. А познавате ли зимните градини? — Той посочи другия прозорец, с изглед към оранжериите и зимните градини, толкова крехки, че приличаха на принцеси или елфи, със стъклени прозорци, блеснали под утринното слънце. — Там отглеждаме растения от различни климатични зони. При специални условия. И тях ли не сте виждали?