— Напротив. Много държах да видя растенията.
— Сега работите тук и ще ги посещавате много често. Тук ние правим за растенията онова, което Залата на еволюцията прави за животните.
Виан кимна.
— Първо ще ви разведа, за да си изясните кое къде се намира. Сега ще разгледаме нашата сграда, по-точно едната й половина, запазена за фанерогамите. Сградата е разделена на две. В средата се намират свързващи врати, но рядко ги използваме. Гледаме на колегите от криптогамията с известна надменност; и те на нас — също. — Засмя се. — Елате!
Тръгна напред и отвори вратата към съседната стая.
— Това е вашето работно място, когато не сте ми необходима оттатък.
Виан се озова в голяма лаборатория, където цареше невъобразим хаос: по малки маси и етажерки бяха нахвърляни снопове хартия, някои свързани като книги, повечето обаче отделни листове с пресовани растения върху тях.
— Хербарии! — възкликна Виан. — Толкова много…
Отиде до една масичка, за да разгледа листовете. Някой бе изписал с красив почерк името на растението, датата и мястото на откриването му, а накрая бе поставил и своя ботанически подпис. При първия бърз оглед Виан разбра, че се касае за вид орхидея.
Албер Мартин-Кюриел избухна в смях.
— Тук виждате само малка част от нашите сбирки. Онази, върху която работим в момента — или по-точно аз работя. Почакайте да ви покажа останалото. Тук се съхраняват няколко милиона растения, подреждаме ги по етажите. Ние сме националният хербарий. Най-старият ни експонат е едно лечебно растение. Каталогизирано е било през 1558 година. Ще ви го покажа. Както видяхте, разделили сме цъфтящи и не цъфтящи растения. Разпределяме растенията и според континентите, за всеки континент има етаж. На първия са Европа и Франция, на втория е Африка, на третия — Азия… При нас работят специалисти по флората на Мадагаскар и на Нова Каледония!
Виан се опитваше да обхване с поглед бъркотията в помещението: микроскопи, дървени сандъчета, окуляри, пинсети, лепила и четки, книги, документи, ръкописи… Покрай стените бяха наредени странни шкафове със съвсем плитки чекмеджета. Сигурно бяха стотици.
— Какво има вътре?
Мартин-Кюриел извади едно чекмедже и й показа съдържанието. Една до друга лежаха четири малки стъклени плочки, върху стъклото личаха размити точки.
— Това са обектоносители, а точките представляват тънки отрези от растения. Умеете ли да работите с микроскоп?
— Боя се, че не — промълви Виан и внезапно изгуби кураж. — Досега не съм имала възможност да се науча.
— Няма нищо. Ще се научите бързо. Отрязването на части от растения изисква прецизност, но и това се научава. — С плочите в ръце Мартин-Кюриел се завъртя, търсейки къде да ги сложи. Накрая ги положи внимателно върху куп книги и обясни: — Трябва бързо да ги върнем на мястото им, защото няма да ги открием в хаоса.
— Всъщност, каква е вашата специална област, мосю?
Той се засмя.
— Доста е невпечатляваща, но само на пръв поглед, да знаете. Моята страст са местните растения. Между другото, тук всички си говорим на малко име. Аз съм Албер.
Свали си очилата и започна да обикаля из голямото помещение, доколкото беше възможно в бъркотията.
— Франция съхранява още безброй неразкрити съкровища. Впрочем първото каталогизирано тук растение е донесено от Лион. Неизвестни растения се намират съвсем близо до нас, по железопътните линии и в горите, даже в канализацията на Париж. Наш дълг е да ги открием. Аз наричам този процес „ботанизиране на асфалта“.
— Хубав израз.
— Според мен е много подходящо мото за нашата работа. Вие как мислите?
Албер излезе от помещението. Виан не знаеше какво означава това и остана да чака. След малко чу гласа му:
— Идвате ли? Ще ви покажа останалото.
Под „останалото“ той имаше предвид другите етажи. Накрая Виан вече не знаеше дали са минали по някой коридор, или не. Вървяха по дълги коридори, покрай безкрайни редици — деветдесет, гордо съобщи Албер — шкафове, високи няколко метра. Във всяко затворено чекмедже се съхраняваха хиляди листове хартия с пресовани растения. Някои бяха вързани с връв, други бяха разхвърлени и трябваше много да се внимава при изваждането им. Албер й обясняваше какво виждат, сочеше имената на ботаниците, събирали хербариите, разказваше за живота им. Виан се съсредоточи, за да запомни всичко, ала скоро й стана ясно, че е безнадеждно.