Колкото по-стар беше документът — тя прочете години като 1779 или 1831 — толкова по-дебела беше хартията. Повечето стари листове бяха станали на вълни и чупливи, по краищата се ронеха. По някое време излязоха в дълъг коридор, изкачиха се по една стълба и се озоваха на следващия етаж. Там всичко започна отначало. Покрай редиците етажерки бяха поставени бюра, а върху тях — подредени още хербарии. Навсякъде имаше буркани, пълни с течност и растения.
— Преди да поставим растенията в шкафовете, ги „отравяме“ — обясни Албер. — Така наричаме потапянето им в бром.
— Отравяте ги?
— Да, за да предотвратим появата на вредители. Само си представете, че в залата проникне един-единствен паразит. Това означава да изгубим постигнатото в продължение на десетилетия или дори на столетия.
Виан не бе мислила за подобна възможност. За своите ботанически опити просто избираше най-добрите растения. Тук обаче положението коренно се различаваше.
От време на време Албер я представяше на колеги, не по-малко от двадесетина. Повечето само вдигаха глава, поглеждаха я разсеяно и пак се навеждаха над микроскопите. „Е, добре — помисли си Виан, — явно не се налага да запомня имената им.“ И без това се стрелваха за миг през ума й и веднага ги забравяше.
На четвъртия етаж, точно над кабинета на Албер, се намираше библиотеката. Зад висока маса седеше млада жена с красиво разрошени къдрици.
— Делфин Дарио, нашата библиотекарка. Делфин, това е Виан Ренар, новата ми асистентка. Препоръчвам ви да установите добри отношения с Делфин, Виан.
— Най-важното е да ми връщате навреме заетите книги. Албер е ужасно небрежен. — Делфин се изправи и със завладяваща усмивка подаде ръка на Виан. — Сигурно вече знаете, че тук действа здрав мъжки съюз. Жените сме малко и трябва да се държим една за друга.
Виан отговори на усмивката й.
— С голямо удоволствие.
Албер вече вървеше към изхода.
— Остава ни само мазето — обясни той.
Виан се уплаши. Още ли не бяха свършили? Тази сграда май нямаше край. Да не говорим, че беше видяла само половината. Оставаше й другата, огледално разположена. В края на всеки коридор имаше врата към другата половина, но Албер не я отваряше. „Никога няма да успея да се ориентирам тук, това е повече от ясно“, помисли си Виан.
Този път взеха асансьора — отворената клетка щеше да ги отведе до мазето. Минаха през вече обходените етажи, но Виан беше готова да се закълне, че никога не е стъпвала там.
В мазето се намираха главно лаборатории, автоклав, дърводелна, перачница, отоплението и баните.
Албер отвори поредната врата.
— А тук отглеждаме гъби.
Виан го погледна неразбиращо.
— Ами да, отглеждаме си печурки. В неделя всеки има право да си вземе за вкъщи. Идеята е на един учен, който се занимава с гъбите — хрумнала му след консумация на халюциногенни гъби, които донесъл от джунглата. Никога не посягайте към други гъби! Яжте само от нашите печурки!
Усмихна й се съзаклятнически и младата жена се запита каква част от историята отговаря на истината.
Най-сетне се върнаха в кабинета на Албер. Беше вече следобед. Главата на Виан бучеше. Опитваше се да преработи многото получена информация.
— Бихте ли ми взели една книга от библиотеката? — помоли Албер.
— Божичко, сигурно няма да я намеря — изплъзна се от устата й.
Развеселената му усмивка й подсказа, че се е пошегувал.
— Сега ще седнете и ще сортирате този хербарий. Вижте, листовете са с номера, но аз работих с хербария и ги разбърках. Възможно е също да съм смесил няколко хербария. Ще проверите и сигнатурите.
— И почерците.
Сега той я изгледа неразбиращо.
— Почерците също са различни.
Албер кимна.
— О, замалко да забравя!
Излезе и след миг се върна със снежнобяла лабораторна престилка — дори Виан не би могла да я изпере по-добре.
— Подарък за първия ви работен ден.
После я остави сама.
Тя облече престилката, закопча я и опита да се огледа в един стъклен шкаф. Изглеждаше като истинска ботаничка!
Вдигна плочките с обекти, които Албер бе извадил от шкафа, и ги върна на мястото им. После седна на въртящия се стол пред голямата маса, облегна се удобно и пое дълбоко дъх. Усмихна се на себе си.
Четиринадесет
Новото й работно място не беше много далеч от улица „Дагер“, където живееше Дейвид. Виан често минаваше по тесните улички към болницата „Вал дьо Грас“ и прекосяваше парка около болничните сгради. Излизаше от другата страна и тръгваше по булеварда към площад „Данфер-Рошро“[19], над който властваше огромен лъв върху постамент. Оттам се слизаше към Парижките катакомби, там започваше и малката улица „Дагер“. При бърз ход Виан успяваше да се прибере за двадесет минути.
19
Площад в парижкия квартал „Монпарнас“, наречен на Пиер Филип Данфер-Рошро, герой от френско-пруската война през 1870–1871 г. — Бел. прев.